Депутатите почетоха с минута мълчание паметта на жертвите на Народния съд
02 февруари 2007 София
По предложение на лидера на СДС Петър Стоянов народните представители почетоха с минута мълчание и ставане на крака паметта на жертвите на Народния съд, предаде репортер на Агенция “Фокус”. На 1 и 2 февруари 1945 година са разстреляни министри и регенти, осъдени от Народния съд за включването на България на страната на фашистка Германия през Втората световна война.
Дори и в това кратко съобщенийце патриотичната агенция Фокус е успяла да изкара на бял свят червендалестата си същност. Прави впечатление на наша милост съвсем сериозната употреба на термина “Народен съд”, без дори от кумова срама да бяха предпоставили едно “така наречения”. В изброения състав на “осъдените” сигурно съвсем случайно не са споменати депутатите от парламента, станали и те жертва на първата подобна разправа след френската кървава революция и болшевишкия преврат през 1917 г.
Германия през въпросния период е “фашистка” само във възпаленото от прекомерно четене на МЕЛС въображение на съветски и пр. пропагандатори - за останалия свят тя е националсоциалистическа. Което е една “балшая разница”, както казват нашите кавказки приятели. Затова само с полемична цел цитирахме горното съобщенийце на агенцията и след това веднага го правим на фунийка и й го предлагаме обратно да си го навре на място злачно и дискретно.
Ние пък, вече без всяка полемика, ще почетем днес и тук паметта на безсъдно избитите представители на елита на стара България - и те земни хора като нас, с греховете и грешките си - станали заради работата си в полза на Отечеството невинни жертви на чужда комунистическа сила и на нейните български криминални и политически съучастници.
Светла памет на невинно убитите!
Христо Троански “Убийствено червено”, София, 2003:
“….В София двата най-главни процеса, с които е даден стартът на колективните убийства чрез съд, приключват работата си почти едновременно в следобедните часове на 1 февруари 1945 г. Смъртна присъда получават тримата бивши регенти княз Кирил Преславски, проф. Богдан Филов и генерал-лейтенант Никола Михов, осем царски съветници, двайсет и двама министри от кабинетите на Филов, Добри Божилов и Иван Багрянов и шейсет и седем депутати от XXV Обикновено народно събрание, включително и неговите председатели Никола Логофетов и Христо Калфов. Смърт чрез разстрел.
Това безпрецедентно не само в българската по-нова история решение за екзекутирането на сто държавни мъже поразява мисълта на всеки трезвомислещ. Обществеността е травмирана. “Присъдите са определено отмъстителни”, констатира британският политически представител Бозуел Хаузтаун. Без да разполага със сведения, той пръв изразява мнение, че те са планирани не само на местна почва. И ще се окаже прав.
Физическото ликвидиране на бившия политически елит е замислено в София от политбюро на ЦК на БРП (к). Но детайлите са уточнявани в Москва, откъдето, докато траят двата процеса, Георги Димитров поддържа непрекъсната радиовръзка с Трайчо Костов и Вълко Червенков. Неговите указания изпълняват те. Същевременно си разменят и писмена кореспонденция. Преписката се съхранява в Централния държавен архив и от нея, дори от бегъл прочит, става недвусмислено прозрачно, че подсъдимите са били предварително обречени, че участта им е предрешена. Наистина у някои комунистически лидери, като Костов и Тодор Павлов, е имало известни колебания относно съдбата на един или друг от “фашистките” управници, но отмъстителността на Димитров няма граници: “По моему оправдать никого не следует!” И от позицията на богоизбран съдник се разпорежда безапелационно: “Для министров первмх двух кабинетов и для тех из третьего кабинета, которме непосредственно отвечают за палаческие действия против народа, за ограбление страни - висшая мера наказания!”
Директивата му е от 21 декември 1944 г, от втория ден на процесите, и за нея освен членовете на политбюро са били информирани и началниците на репресивните органи. Да бъдат нащрек, за да осуетят всеки опит на прокурор или съдия за промяна в “линията”, както и възможни протести на отделни обществени групи. Изцяло може да се вярва на Никола Петров, помощник-командира на 3-а дивизия, който в едно интервю, четирийсет години подир тези събития, твърди: “Още преди процеса присъдите ги знаехме и не се тревожехме за изхода му”. Тогава какъв вятър го е довял в съдебната зала на 1 февруари? Трябва да има някаква изключително важна причина, за да напусне подполковникът фронта, където ври и кипи. Има. И тя е същата, поради която в столицата се е завърнал почти целият помощник-командирски състав, начело с Фердинанд Козовски и ведно с началника на спецотдела Главинчев.
Тези хора са извикани от ЦК на партията им за участие в организирането и провеждането на екзекуциите. За целта предните дни е сформирана специална команда, оглавявана от софийския комендант на милицията подполковник Веселин Георгиев. В състава й са включени само комунисти и ремсисти от системата на МВР и военното разузнаване на генерал Петър Вранчев: биячи, удушвачи и касапи от славните вартоломееви нощи. Палачи с опит…
…Извеждането на осъдените започва същата вечер. Вън чакат пет камиона. Определено е и мястото на екзекуциите -най-отдалеченият край на Софийските централни гробища, където зеят дълбоки ями от бомбардировките. Готови гробове.
“Повечето не бяха униформени, а цивилни, въоръжени с шмайзери. Главинчев беше с тях, а и други шумкари. Ръцете им (на осъдените) бяха вързани…” Така тогавашният началник на служба “Паркове и градини” Цеко Алексиев е видял екзекуторите и техните жертви. Но това е било чак на разсъмване, преди ликвидирането на последната партида. А дотогава онова, което става там под светлината на автомобилните фарове, представлява някакъв жанрово неопреде-лим спектакъл на режисьори с първосигнална сетивност и актьори, боричкащи се за главната роля. Осъдените са ту безмълвни зрители, ту аксесоар.
“Вдигането на завесите” се предхожда от партийно блиц-събрание. Тук е мястото да се спомене, че палаческата команда си е сформирала, както му е редът, временна група на БРП (к) със секретар Кольо Петков-Моряка, съучастника на Мирчо Спасов в убийството на уличения в предателство техен съпартиец Никола Милев. Сега той свиква събрание на актива. В гробището, моля ви се!
С няколко думи началстващият Веселин Георгиев изтъква голямото доверие на партията оказано на определените за екзекутори в изпълнение на голямата политическа задача. Партийният секретар Моряка го допълва, като набляга на вменената им “висока отговорност”. Всичко трябвало да приключи колкото може по-бързо, за да бъдели утре изправени пред свършен факт американският и британският представители в Съюзническата контролна комисия; иначе те биха се опитали да отложаг или изобщо да спрат провеждането на присъдите в изпълнение, използвайки разни хитри дипломатически ходове.
Трети взима думата яркият партиен активист Главинчев. Съзнаващ важността на историческия момент, полковникът се обръща към изправените до бездънно зейналата яма и започва реч. Разбирали ли най-сетне господата, че каузата им е бита карта? Че напразно са се мъчили да възпрат светлото комунистическо бъдеще? Голям късмет били извадили те, мноого голям… Защото имало предложение не да ги разстрелват, а да ги бесят… На това място подполковник Георгиев нетърпеливо го пресича: “Губиш ни времето, Левчо. Без формалности. Утре ще започнат да звънят по телефоните да спрем…
…Имало ли е наистина предложение за друг вариант на екзекутиране, за “класическия”? Възможно е. Бесилката и след Втората световна война продължава да бъде “актуално” средство за изпълнение на смъртни присъди: с “намазване на въжето” е увенчан Нюрнбергския процес например, а по същия начин приключва животът по-късно и на Никола Петков, и на осъдения от съпартийците си Трайчо Костов. Но кой ли е настоявал изразът “чрез разстрел” да бъде заменен с “чрез обесване”? В недомлъвките се прокрадва, че застъпник на този вид умъртвяване бил някой си, определян с термина за роднинство “зетят”. Най-видният зет сред комунистическата върхушка е Вълко Червенков, женен за сестра на Георги Димитров. Нищо чудно Червенков да е искал “тъпкано да си го върне”, заради съратниците си, взривили през 1925 г. храма “Света Неделя”: тяхната присъда е била изпълнена чрез обесване. Ала в сегашния случай е надделяло “по-хуманното” решение. С пистолетен изстрел в тила. Жертвата е с лице към ямата: бум и тя мигновено се строполява в нея.
Но още с първото действие на спектакъла възникват пререкания кой кого лично да застреля. Апетитите са насочени към княз Кирил. След години Веселин Георгиев неведнъж ще се хвали на приятелски разпивки: “Лично пролях синята му кръв!”. Същото ще твърди и Главинчев, колчем се отвори приказка за нощта на 1 срещу 2 февруари: той бил ликвидирал княза, професорите Филов и Станишев, а и генерал Михов. Няма да остане назад и Кольо Моряка, който пък щял едва ли не да се сбие с Георгиев: “Аз му заявих твърдо,че като партиен секретар на групата, на мене се пада тази чест. Контингентът (тоест князът - бел. авт. ) е мой и не го отстъпвам на друг. Весо се опита да ми се противопостави, но в крайна сметка си го “взех” Кики”…
Не минава и без мародерство. Палачите “си вземали” от жертвите каквото все още можело да се вземе. Пръстени, златни халки - няма да са им нужни там, “горе”, я! А един от по-нисшите чинове и изува от нозете на вече разстреляния княз ботушите му.
Нощта е била много студена, ала тиха, без вятър. Затова надалече отекват изстрелите. Единични, пистолетни. Но изведнъж се чуват и шмайзерни откоси. Това вече е в “малките” часове, когато екзекуторите се усещат, че “церемониите” с първата група осъдени наистина са били излишни. Особено ги забавя професор Александър Станишев, принуден отначало да констатира подир всеки изстрел смъртта на жертвата. При втората група се отказват от “услугите” му. Пък и Станишев вяло извършва огледите. Не се стига до спор кой да бъде палачът на световноизвестния хирург. Всички признават, че той си е Левчов “контингент” - стари сметки за уреждане има с него Главинчев.
… На другия ден шестнайсетгодишният Александър Сталийски, син на екзекутирания бивш министър на правосъдието д-р Сталийски, е между първите близки и роднини, дошли на мястото на разстрела. Ямите са току-що заринати, а отгоре им е посипана сгур. Но покрай тях “около сто-двес-та метра в кръг беше килим от кръв. Хората слагаха цветя и се кръстеха”.
Тази картина наблюдава и чуждестранният кореспондент Волфганг Бретхолц. На 5 февруари той успява да се срещне с Цола Драгойчева, която по линия на политбюро на ЦК на БРП (к) отговаря за “народния съд”. И я пита какво мисли за присъдите и “спешното” им изпълнение. Известната конспираторка с отменена смъртна присъда и амнистирана преди десетина години по силата на закон, приет именно от избитите в Софийските централни гробища, отговаря с предизвикателна флагрантност: “Никога в живота си не съм спала толкова добре, както в утрото на екзекуцията”.
Вълкът козината си мени, нрава - не!
А комунистите са готови майка си за маймуна да обявят, стига това да им донесе власт!!!
Власт да крадат, за да не им се налага да работят! Защото те не само не искат да работят, те и не могат, дори да искат!
Власт да тормозят хората. Това е присъщо на простия и злобен човек, който се домогва до каквато и да е власт, за да може да командва някого, пък било то и само 1 човек. Но далеч по-добре е за простака да има повече подчинени - “кацнала въшката на главата на лъва и се
помислила за велика!”
А да не говорим за началника на целия народ!
Тошо Шоколада от махала Дръвница на никому неизвестното доскоро и задръстено полу-шопско, полу-влашко село Правец, стана “тато” на народа по волята на шута на съдбата, който очевидно е бил изпаднал в много досадна скука и е решил да се пошегува с българския народ.
“Великото” (тогава далеч по-малко велико от 1989 г.) Политбюро на БКП (или на както тогава са се наричали болшевиките в България), раздирано вече от междуособици и жажда за власт, не може да се спогоди кой от тарторите да поведе бащината дружина, след като сатрапите Георги Димитров и Васил Коларов се споминали един след друг по Божия (а може би и по нечия друга) воля.
И ето на! На сцената излиза млад юнак, тъкмо подходящ за случая - тъп, сервилен, не толкова амбициозен (той до края си остана без особени претенции, нито за пари - от тях той и без това нямаше нужда, защото цялата държава му беше бащиния, нито за величие - амбициите му си останаха на селско ниво, а иначе беше готов да поднесе държавата на “големия брат” (не “big brother”, а “здравствуйте братишки!”). Здрав балкански селски хитрец!
Власт да държат масите в страх и неведение, което във времето на Интернет и мобилна телефония е невъзможно.
Но да си дойда на думата:
Днес, 62 години след “началото” на комунистическия терор, новите лидери на мимикриращата “столетница” са не по-малко жестоки и не по-малко безскрупулни в алчността си за пари и най-вече за власт!
“Гоце” Първанов е най-големият престъпник в държавата!
Той пое тлъстата пачка от Саддам (разбира се не физически), с която докара отново разбитата си партийна котерия на власт.
Той поема пачките от без мярка развихрилата се мафия в България - от наркопосредниците, сутеньорите и търговците на млади и хубави робини, до крадците и контрабандистите на археологически и културни ценности и политико-икономическите въжеиграчи, представящи най-разнообразни спектакли и демонстрации, като “Еко…”, шофьорски бунтове и т.п.
Да, но скъпи ми Гоце Седефчов, в публиката вече освен смърдящите на оборска тор и чесън илитерати от Пернишките безименни села, се намират тук и там младежи, завършили masters & PhD в Харвард, Къламбия у-т в Ню Йорк etc., etc. (забележи! не МГИМО, Бабелсберг (до Потсдам) или др., източно от линията Копенхаген - Рим!).
Намират се и малко по-възрастни младежи, побегнали от комунизма преди 1990 г. и стигнали “колкото се може по-далеч от него (к.)” - Канада, Австралия, ЮАР, които са се развили и утвърдили в “онези” условия на “дивия и загниващ” капитализъм и са готови сега да се завърнат в Родината и да помогнат честно и достойно за нейното пълно и окончателно почистване от гнусните и смърдящи петна от комунистическата вакханалия.
Така че, жална ти майка, гнусен национален предателю!
И ти, комсомолецо, молокосос Дмитриевич!
Събирайте си дърмите - и кой от къде е, че ще съжалите, че майка ви е раждала на белия свят!!!
Какво дебелоочие!!
Децата и внуците на палачите, водещи днес управляващата “тройна коалиция”, най-безсрамно и нагло, без дори да са си дали труда да се извинят на собствения си народ, че са го тормозили и клали така, “както и турчин не го е клал”, сега се правят на невинни божи кравички, само и само да могат още малко да си посмучат от кокала, наречен държавна хазна, която се пълни от труда и джоба на всички нас!!!
Стига, народе! Докога ще пасеш трева??
И още нещо, Цвета.
Мисля си, че 50 години е подходяща възраст за да си каже човек, че живот в който ще се оглеждаш и ослушваш какво да кажеш и напишеш и как да го напишеш - при положение, че имаш възможността да го направиш, както смяташ за важно и правилно - такъв живот просто не си струва да се живее.
До тук са преживяни, видяни, усетени, чути и пр. доста неща - ако е казал Господ, че стига - значи стига. Не бих си слагал сам юзди за да угодя на някого или за да си осигуря някакъв по-голяи покой.
Ами самотерзанията, когато остане човек насаме със себе си? С това шега не става.
Но на кого съм седнал да го разправям? Това, което ти направи и правиш е сред най-ценното и трайното от последните десетилетия. Да си се оглеждала и ослушвала при това?
Прощавай за известната патетичност - но си е самата истина.
Благодаря, Цвета за така трогващо милите и същевременно чудовищно преувеличени думи.
Нещо с размяната на мейли не успяваме да се справим - звънях и пак ще звъня по телефона, даден ми от Борето.
Може да се обадиш и на форума http://www.de-zorata.de - там ти бях писал и бележка.
Ако си си забравила паролата - направи си нова регистрация - ще я активирам веднага.
Милен
Скъпи Милен Радев , ти си богатство и надежда за нещастното ни Отечество, подобно на Ботев, на Апостола. Пази, се скъпи приятелю, особено от руските главорези, не дай Боже да им влезеш в очите, особено като бъркаш в гнездото на осите с голи ръце. Нека гине и гние тази зловеща империя и този примитивен народ. Ти си по-свиден и необходим за нашата си страна и история , за бъдещето на българските деца. Пази се , мило момче!
Всичко е достоверно. Мръсни и гадни комунисти. Господ забавя, но не забравя. и на тях ще им дойде времето.
Преди време един мой приятел даде собствена трактовка на това защо комунистите наричат Германия “фашистка” - ами защото не могат да произнесат “националсоциалистическа”
По Коледа гледах стария филм по „Под Игото” (1953);Режисьор: Дако Даковски; Сценарий: Павел Спасов, Георги Крънзов
Да оставим настрана това, че когато се заклеваха по тайните комитети нямаше ни Кръст ни Евангелие, а само револвери и ками, и на Оборище от немай къде ръководителите привикаха един поп да благослови Събранието и някой от представителите все пак се кръстеха. Това в светлината на атеизма инсталиран след 9.9.1944 бе закономерно. Но когато след обявяване на въстанието в Бяла черква, главният комендант събра всички чорбаджии (около една дузина) , обяви ги за народни изменници и колаборатори, осъди ги самолично на разстрел и командува разстрела, онемях. Как може , от какъв зор трябваше да се слага тази сцена, след като няма такова нещо нито в „Под игото”, нито в историята от онова време. Просто под пресното впечатление така наречения „народен съд’ сценаристите са си позволили една престъпна сервилна постъпка. Може би биографиите на режисьора и на сценаристите биха хвърлили светлина върху този позорен епизод. Защото много хора тогава покорно станаха активисти по ОФ организациите, по същия стаден начин както след 10 ноември се прехвърлиха и запълниха този път черквите. Не е ясно колко от тях биха реагирали остро на този филм. Няма да са сигурни дали не го пише все пак така в „Под Игото”. И няма да направят паралела с „народния съд”.