Намерено в семейния албум

Без ни най-малко да се опитвам да правя "конкуренция" на Пейо Колев и на неговия сайт "Изгубената България " (http://www.lostbulgaria.com) - това би било абсурдна мисъл - но след като ми бе обърнато внимание, че вече не се намира в мрежата един мой текст от края на 2005 г. барабар с всички, принадлежащи към него фотографии, решавам да го възстановя събирателно така, както бе отпечатан във в-к "Про & Анти" на 30.12.2005 и в януарския, мисля, брой на "Детонация", а също и в "Още Инфо" - 22 декември 2005 и в Point Of View.

Намерено в семейния албум

Милен Радев

В декемврийския брой (2005 г.) на «Детонация» Лъчезар Тошев припомня две считани за загубени песни на Александър Морфов. При това той споменава и едно от най-прославените произведения на композитора - марша «Ний ще победим». Това е първият наш двугласен марш, под чийто тържествени звуци действащата армия преминава границата през октомври 1912 г. и който вдъхновява поколения юначни българи до фаталния септември 1944 г.

И този път, както винаги, когато стане дума за «Ний ще победим», не бе споменато името на автора на текста. При това маршът съвсем не е бил само инструментален, а напротив, неговите куплети се помнят и запяват и до днес от ветерани на запасното войнство на стара България.

Реших да отворя един от семейните албуми и разкажа за автора на текста, моя дядо о.з. подполковник Стилиян Максимов. Той е по-малък брат на писателя - създател на учителския съюз Христо Д. Максимов – Мирчо. Роден е през 1883 г. в Самоков. През 1898 г. поема кариерата на професионалния офицер и постъпва във Военното училище като юнкер от 24 випуск. Тук негов съвипускник и приятел е по-големият с две години Александър Морфов. Може би повлиян от успеха на братовия си текст за «Учителския марш», озвучен от Емануил Манолов и станал много популярен за времето си, юнкер Максимов пише през есента на 1901 г. под название «Все напред!» текст, към който приятелят му Александър Морфов веднага композира музиката. Маршът става химн на 24 випуск, както свидетелства и факсимилето от първата страница на офицерския албум на дядо ми.

Стори ми се жалко фотодокументите от онази далечна вече епоха с непривичните униформи, живописни пози, с романтичната техника и с погледите вперени в непознатото бъдеще, да почиват невидяни между кадифените корици на стария албум. Затова, ето няколко от тях – сцени, които описват една семейна история, но ни връщат и към старата, безвъзвратно загубена България.

Започваме с грижливо подредилия и надписал всяка снимка в албума мой дядо Стилиян:

Роден e през 1883 г. в Самоков. От 1898 до 2003 е юнкер в София. На долната снимка, датирана през юни, 1904 г., произведеният в първи офицерски чин Стилиян се е снимал със семейството на брат си, с майка си баба Мариола в центъра:

Тогава пише текста на«Ний ще победим». Офицерската му кариера го води през различни пионерни дружини, чийто мостове и технически съоръжения са увековечени в албума. Оказва се, че точно 100 г. преди тазгодишните наводнения в Софийско поле, през май 1905, Искърът е «придошъл и големият мост при Горубляне отвлечен от буйните води. За два дена поручик Максимов и момчетата му направиха понтонен мост 156 м., но той щеше да се удави в Искъра. Н.Ц.В. княз Фердинад награждава поручик М. с часовник».

Бързо идва въодушевилата цял един народ 1912 г. Капитан Максимов прекъсва следването си в Брюкселската инженерна академия и бърза да се включи в действащата армия. Преди заминаването се снима за спомен с първородния си син Петьо:

Воюва отначало на Македонския, а след това и на Одринския фронт. През февруари 1913 става началник на автомобилния парк на армията

и участва в превземането на Одринската крепост. На снимките виждаме заемането (за кратко време) на Солунската гара, посрещането на българската армия в Кукуш и «заслуженото кафе а ла турка» на капитан Максимов с негови другари в Одрин.

Световната война дядо ми прекарва в различни пионерни части, а от 1917 до 1919 г. е пълномощник на българското Министерство на войната в Берлин. След избухване на революцията в Германия заедно с току що родената първа щерка Емилия пътуват цели седмици по Дунава през бунтовната Будапеща до София.

Уволнява се като подполковник през 1920 г. и става пръв представител на Ситроен в България със свой фирмен магазин на «Дондуков».

На дядо ми и баба ми Велислава им се раждат още две дъщери. Семейството е сред първите, които рискуват и се събличат на варненския плаж:

През 20-те години «Ситроен» организира няколко обиколки на България с керван от свои автомобили. Снимките от забележителностите на стара България са всичките много вълнуващи, но аз избрах тази, която показва трагичната граница между Царството и поробената от Сърбия Македония. Досега бях само чел за телените мрежи и вълчи ями разделили брат от брата. В средата на снимката, размахала шапка е голямата тогавашна актриса Мими Балканска:

Септември 1944 г. заварва дядо ми като директор на Дирекция на автомобилните съобщения. През октомври милиционери го откарват в друга дирекция - тази на Лъвов мост, където прекарва десетина дни. Открит е и е измъкнат от лапите на самия Лев Главинчев от признателни му подчинени шофьори-комунисти. Както разказваше майка ми, две седмици след това старият войн отказва да сяда на масата със семейството, яде прав и крие сълзите си, скрит зад печката. Пенсиониран, склопява очи ден след като е успял да чуе по радиото вестта за смъртта на ненавистния му тиранин Сталин на 5 март 1953 г.

Декември 2005 г.