Асен Чилингиров и неговите трудове на ползу...

[Astronomy]

До този момент малко хора в България са се осмелявали да напишат подобно нещо, след това по стара православна традиция, задължително са си навличали "любовта" на БПЦ, а в някои случаи и на държавата. Сега е различно, Асен Чилингиров е позиция с която червените ортодокси ще трябва да се съобразят или да мълчат виновно в ъгъла.
Асен Чилингиров с обичайната за него  перфектна фактология показва ясно какво отрови  душите на хората в миналото и какво сега, а именно така добре забъркания коктейл от комунизъм и православие, чийто резултат е почти апокалиптичната духовна криза в България. Бог да го благослови в начинанията му! Сега България има нужда именно от  хора като него, от хора които няма да се поклонят на мамона на властоугодничеството. Искренно се надявам, че неговата позиция ще стане кауза на тези хора, които са на страната на Истината !

[Милен]

Получих току що от София изказването на проф. Драгова на представянето на втората книга на Асен Чилингиров миналия месец (вж. предната страница). Текстът според мен е както в тази връзка, така и самостоятелно взет, забележителен.

П Р И В Е Т С Т В И Е

към заседанието на Централната библиотека на БАН по повод представянето на изследването на Асен Чилингиров “ЦАР СИМЕОНОВИЯТ СЪБОРНИКЪ ОТ   Х ВЕК”, Т.1, БЕРЛИН, 2007.

ВТОРА СРЕЩА С АЛТЕРНАТИВНАТА МЕДИАВИСТИКА НА АСЕН ЧИЛИНГИРОВ

Проф. д-р Надежда Драгова

Днес, на втората среща с новоиздадената негова книга, високоуважаваният от нас Асен Чилингиров ни поведе към нови територии на старобългарската култура – към нейните контакти с държавно-новопокръстените славяни и на Балканите, и в Русия.

Преди броени дни той ни помогна с двутомника си “Българската архитектурна школа” да се вгледаме по нов начин в църковното строителство, доколкото са опазени следите и образците му от епохата преди и след IX век. Увлечени в живописното очарование на арките от кръгово подредени тухли, размесом с обработени каменни късове, най-първо му повярвахме интуитивно, а после и интелектуално, че това е българската направа, защото я помним от всичките си вълнуващи срещи с българската старина до днешния Рилски манастир. Чак когато изчетох – от онзи ден до сега – и двата тома, отгатнах и авторовата уловка: той ни разкрива една уж видима, но и недостатъчно видяна тайна – АРХИТЕКТУРАТА, но подчертано НАБЛЮДАВАНА КАТО ГРАДЕЖ.

А градежът, който лесно се възприема сетивно като форма и техника, А.Чилингиров ни го внушава и като архимодел – КАТО СИМВОЛИЧЕН ОБРАЗ НА СВЕТА – като изобразяване на космическата тайна, различно тълкуване в различните епохи: и на ниво конфесия, и на ниво социални стълкновения, и на ниво – обекти за твърческо вдъхновение.
И с тези две книги, както и с предишните си, Асен Чилингиров заема алтернативна позиция към досегашните – и хипотези, и тези – в науката на разноезични, разнонационални автори по въпроса.

Има ли авторът право на подобно самочувствие? За мен – ДА! И пак – ДА! Това право му е внушено от дълбоката тревога на мнозина български медиависти, които се мъчат да предложат “друга” историческа визия, различна от наследената – дълготраен процес, който периодически избива на повърхността на иначе спокойната ни историческа и филологическа наука вече повече от век, но не може да намери сплотяваща сила да се превърне в научно движение.

Асен Чилингиров е открил и ни посочва сплотяващия терен, а той е: вече възможната максимална научна информация!
И в натрупаните знания (да е жива и здрава феноменалната му памет), и в авторовата интерпретация на този невероятен европейски библиофил – всеки от българските учени ще открие собствен научен терен за алтернативно научно дирене.
Сега наблюдаваме началото към Златния Симеонов век. Ние, поне тези, които познавам от своето съвремие, имахме предчувствето, че наследеното не е в пълнотата на сътвореното през IX и X век в Борисова, Симеонова и Царпетрова България. Но се заехме да го публикуваме и проучваме като единствено достижимото.

Лично аз, без да съм направила кой знае колко, имам гордостта, че съм един от създателте на известния днес научен център на Шуменския университет “Преславска книжовна школа”. Бях й научен ръководител около 4 години, след мене научното ръководство пое днешният член-кореспондент Иван Добрев и т.н. Тази школа бе сформирана по най-сполучлив начин за научна работа (задължително интердисциплинарна). Тя обедини младите тогава шуменски археолози, богослови и филолози-медиависти – днес повечето от тях измежду най-изявените творци, обедини възпитаници на три научни школи:

–   на проф. Иван Гълъбов от Великотърновския университет чрез най-подготвената му и креативна ученичка – днес доц. Мария Тихова – един от стожерите на школата.
–   ученици на Софийската школа на проф. Петър Динеков и на проф. Кирил Мирчев, освен мен, бяха Пейо Димитров и после проф. Иван Добрев;
–   питомците на старата Духовна академия – в лицето на проф. Т.Тотев и действащите археолози като Станчо Ваклинов и работещите под непосредственото ръководство на проф. Вера Мавродинова (отговорник тогава за разкопките в Преслав) в областта на църковната археология.

Всички ние не се смятахме за алтернативни – гледахме си работата в реална връзка с археологическите открития, с реалните информации от епиграфи и особено от нумизматичните находки, които издигнаха до европейски авторитет Иван Йорданов.

В “Преславската книжовна школа” обявихме международна конференция на тема “Симеоновата библиотека” с очакване да комплектуваме нови извори. Но тази конференция засили още повече тревогата ни от две страни:

-   първата беше, че чуждестранните участници, особено съветските, открехваха нещо, но не го доизговаряха и ни оставиха в смут;
-   а втората тревога се появи от нашите колеги, представители на официалната българска наука. Те ехидно, щом пристигнеха на конференцията, един след друг ни задаваха на висок глас въпроса: “А къде е тази Симеонова библиотека? Покажете ни я да я видим – защо сте я крили от нас?”

С това бе затворена за Пейо Димитров вратата да публикува в издания на официалната старобългаристика. Той беше белязан вече. И гръмна от многостранен инфаркт един ден, когато прекрачваше в архивохранилището на школата. Благодарение на високонравствения му ученик проф. Христо Трендафилов в посмъртно издание днес четем за дълбоките му научни търсения. И втори най-активен колега – д-р Цанко Цанев, който се зае и постигна компютъризацията на школата и впоследствие защити една изключително почтена дисертация за Черноризец Храбър – днес се бори в една американска болница с напреднал стадий на рак. С това увеличихме тъжния списък на мартириите за честна наука – като ги вписваме един по един до застреляния историк на юридическите книги Бенешевич, до пречупения Приселков, до починалия от побой на югославската граница поради пренасяне на “антимакедонска”??! научна литература проф. Иван Гълъбов.   

Вече, вярвам, разбирате, защо приветствам толкова убедено първия том от Симеоновия съборник. Ние, поне около 30 души, сме се заложили ДА ТЪРСИМ. Археолозите реално го намират /слава Богу!/ и нумизматиците – също.
А филолозите и историците трябва да го изровим от непрочетени или от невнимателно прочетени книги. Този метод в едно електронно издание /ЛИТЕРНЕТ/ на реконструирани от мен старобългарски воински сказания нарекох КНИЖОВНА АРХЕОЛОГИЯ. И тъкмо в това поле на “археология в библиотеките” ни завежда с неподражаема компетентност Асен Чилингиров.

Наука ли е това, което той ни предлага с криминалогични средства? До къде е наука – ще докажат бъдещите дискусии. Но поне две трети от неговите предложения са истинска неоспорима наука.

На първо място – в тази първа част от своя Симеонов сборник ученият формулира 14 ПИТАНИЯ, “свързани с най-важните въпроси от българската история: кой е съставителят на сборника и за кого е съставен? По какъв начин този сборник попада в Киев и какво отношение има с руската, но и с българската книжнина? И имат ли илюстрациите на сборника връзки с руското изкуство на X - XI век?” /с.5-7/.

А безспорният Айнщайн ни е поръчал, че науката започва от там, откъдето сме постигнали адекватно формулирани въпроси към обектите на изследването. Това за А.Чилингиров е голям принос! Вече не можем да се преструваме на недосетливи.

Следващият научен принос е хронологичният преглед на изследванията и литература, като за труднодостъпни книги ни предлага подробни анотации и цели откъси от библиографирания труд. В епохата на Византийския християнски ренесанс – средата на IX век – такъв начин на анотиране с цитирани текстове се нарича “катени” и е постигнал върха на ефективността си в МИРИОБИБЛИОН на патриарх Фотий. Не искам да лаская колегата Чилингиров със сравнението с Фотий, но в нашата преходна епоха между книжната /все още малкодостъпна/ информация и предстоящата глобална електронна – неговите усилия ще ни помогнат да интензифицираме обосновките на своите тези.

Третият аспект на научните му приноси са завършените студии за руската царица Олга и нейният загадъчен придружител – свещенникът Григорий. Тези две студии ще нелектризират дискудиите ни. Но е изключително радостно, че са завършени и публикувани, защото наука има само там, където се водят дискусии.

И накрая един упрек или по-скоро пренасочване на вниманието на изследователя. По редица въпроси той няма информация за българските достижения по темата.

И тук е заложена моята адмирация към почина на Академичната библиотека – да представи книгите на Асен Чилингиров още в първите дни от българските им преводи и да запознае българските учени с тях. Вярвам, че този жест ще създаде плодоносни научни контакти между двете категории български учени – едните, да ги наречем “автохтонни”, и другите, да ги неречем”овреме емигриралите”. Това много бързо ще приобщи изследванията в застъпените научни области тук и [ще помогне] да се изравнят с европейската компетентност.

Онзи ден бяхме, а и днес сме само в началото. Пожелавам един успешен процес на интегриране между българския научен канон и алтернативните му “придружители” и едно успешно приближаване към адекватните решения.
                     
На добър час!

[Милен]

От анотирания на предната страница "Симеонов съборник":

ВСТЪПИТЕЛНИ  БЕЛЕЖКИ

Под названието «Симеонов сборник» в българската историография се разбира предполагаемият нестигнал до нас оригинал, съставен през първите десетилетия на Х век за българския цар Симеон (891-927).

Приема се, че този оригинал е попаднал при неизвестни обстоятелства в Киевска Русия, където през 1073 година от него бил изготвен препис за киевския княз Светослав Ярославевич, съхраняван понастоящем в Московския исторически музей под сигнатура Sin. 1043 (Син. 31-д) и известен под названието «Изборник Святослава 1073 года». Това твърдение се обосновава единствено от поместеното на Fol. 2V посвещение, в което името на първоначалния собственик на ръкописа, комуто последният е посветен, било изстъргано и заменено с името „Светослав“. Откритият по-късно препис със сходен текст, където заличеното име се чете като цар Симеон, утвърждава убеждението, че същото име се е четяло и на предполагаемия протограф за преписа от 1073 година, а извършените през 1970-те години фототехнически изследвания показват вече и пълния текст на заличеното – както се предполага – при изготвянето на преписа име и титла на българския владетел: „Великий в царех Симеон“

В българската историография е възприето убеждението, че текстът или най-малкото съставът на двата сборника – т.нар. «Изборник Святослава 1073 года» и т.нар. «Симеонов сборник» – е бил идентичен. В този смисъл в том ІІІ на «Кирило-Методиевска енциклопедия» липсва статия за «Симеонов сборник», като се дава препратка към статията «Изборник от 1073», а Емил Георгиев (1962, с. 298) говори за „Симеоновия сборник от 1073 год.“ За утвърждаването на това убеждение няма обаче никакви сериозни доказателства или поне указания. А и самото посвещение на сборника не казва нищо за първоначалния състав на протографа, към който то трябва да е принадлежало – не съобщава дори, че съдържа препис на предполагаемия български оригинал. И тъй като съдържанието на ръкописа и неговият състав очевидно твърде малко са интересували изследователите, понеже са считали сборника за превод на „църковнославянски“ език от досега неизвестен гръцки оригинал, те са насочвали своите изследвания към множество други второстепенни проблеми.

Дори при най-повърхностно запознаване с изследванията на руските и българските автори върху преписа и посочената в тях литература по същия въпрос не може да не се забележат редица несъобразности, които биха създали у безпристрастния и неподготвен по въпроса читател погрешното впечатление, че тези автори не са запознати с елементарните правила, по които се прави изследване на един комплексен паметник на изкуството – а въпросният ръкопис съдържа не само различни преводни и оригинални текстове, но също и илюстрации. Сами по себе си както текстът, така и илюстрациите към него, заслужават подробно изследване, включващо поотделно техните особености, художествени качества и техническите средства, с които те са представени в дадения паметник, но също и на отношението помежду им. Не по-малко важно е изследването на обстоятелствата, довели до създаването на този паметник, неговия произход, история и взаимодействието му с други повече или по-малко близки по своите особености паметници. И тъй като в случая се касае до ръкопис, който повечето изследователи считат за „втора по възраст датирана книга, написана в Киевска Русия“, а неговия предполагаем протограф – за един от най-важните паметници на българската книжнина от Х век, всички тези изследвания са от особено значение. С такива изследвания руската историография се занимава от откриването на ръкописа през 1817 година вече 190 години и на безпристрастния читател ще се види твърде чудно да не открие сред почти необозримото множество изследвания на сборника нито едно, даващо поне в известна степен подробен преглед на досегашните изследвания в анотирана библиография или студия. Наистина, още преди 20 години в едно българско научно списание беше публикувана кратка статия, чийто автор, съветският филолог Иван Льовочкин, си поставя именно такава цел, като дори в началото на тази статия отбелязва изненадващата липса на такова изследване. При внимателен преглед на тази статия всеки запознат по-добре с въпроса ще забележи обаче, че и тя не само не дава по-подробно описание на дотогавашните изследвания на сборника от руските автори преди и след 1917 година, но избягва и заобикаля цяла поредица публикации, засягащи не само някои от най-важните страни на т. нар. «Изборник Святослава 1073 года», а с тях и централните въпроси на руската книжнина, свързани при това непосредствено с този сборник и неговия български протограф, на които няколко бележити руски изследователи посвещават много десетилетия – едва ли не целия си живот.
Че при изследванията се заобикалят най-важните въпроси, свързани с предполагаемия български протограф и също така предполагаемия руски препис от същия, би трябвало да се види твърде странно на безпристрастния изследовател. А тези въпроси са следните:

1.   Идентични ли са съставът и съдържанието на «Изборник Святослава 1073 года» с тези на неговия предполагаем протограф, т. нар. «Симеонов сборник»? Какви основания има, за да се допусне тяхната идентичност, но и изобщо преписът и неговият предполагаем протограф да се смесват в българската научна литература?

2.   Единственото основание, на което изследователите се опират, за да свържат двата сборника, е посвещението, включено към текста на руския препис, в което, както показват проведените върху него изследвания, първоначално се е четяло името на цар Симеон. Но каква връзка има това посвещение с текста на руския препис? От една страна в него се казва изрично, че то се отнася към сборник от съчинения на църковния учител св. Василий Велики, каквито действително има в сборника, но те съставляват твърде малка част от неговото съдържание, основната част от което представлява съкратена компилация от съчинението на византийския богослов Анастасий Синаит „Анастасиеви отъвэти противоy нанесеныимъ моy отъвэтомъ нэ отъ какыихъ правовэрьныихъ о различьныихъ гльвизнахъ“. Тези Анастасиеви „ответи“ са 385 и в сборника заемат листовете 27 до 223 от всичко 266 листа, като в останалата му част са поместени предимно богословски съчинения на още над 20 други византийски автори. От друга страна липсва органична връзка между посвещението, заедно с илюстрациите и заставките към него, с останалата част от сборника: тези листове са от пергамент, различен от този на останалата част от сборника, те са прикачени допълнително към останалия текст, който е писан върху еднакви тетрадки. Но те се отличават не само по своята богата художествена украса, каквато липсва в останалата част от сборника, а и почеркът, с който е писан текстът на тези допълнителни листа, неговият правопис и езикови особености са различни от останалата част на текста в сборника. Макар че още откривателят и първи изследовател на сборника от 1073 година отбелязва изрично двете главни особености в текста на посвещението, а именно, че е написан върху изстъргания първоначален текст и че илюстрациите са „присъединени“ към ръкописа, между изследователите се създава убеждението за хомогенността на сборника. През следващите 180 години никой не повдига вече този въпрос, а дори след като при описанието на сборника към неговото факсимилно издание изрично се отбелязва разликата в качеството на пергамента и обстоятелството, че листовете с посвещението, заставките и илюстрациите са допълнително добавени, никой изследовател не обръща внимание на тази важна подробност и не си задава въпроса откъде са взети тези листове, за да се прибавят към останалата част от ръкописа, която няма никаква формална или текстова връзка с тях.

3.   Какви са основанията за твърдението, че в Киевска Русия се е намирал оригиналът на т.нар. «Симеонов сборник»? Има ли основания за предположението, възприето едва ли не от всички български изследователи, че оригиналът на Симеоновия сборник е бил изнесен от България заедно с плячката, отнесена от княз Светослав Игоревич след похода му през 969-971 година? Гръцките и руските исторически извори ни дават достатъчно данни против това предположение: Светослав напуска България с много малка част от войниците си, останали живи след войната; по силата на неговото споразумение с византийския император Йоан Цимисхи, последният дава на войската му провизии за нейното изхранване по пътя, но същевременно се договаря с печенезите, които причакват Светослав с войниците му при праговете на Днепър и избиват по-голямата част от тях, включително Светослав, като по всяка вероятност задигат и плячката им – ако изобщо е имало такава. От византийските исторически извори научаваме, че при влизането си в Преслав византийците намират царската хазна и изобщо съкровищата на българската столица непокътнати, а царя заварват не само невредим, но и облечен с царските му доспехи. Какъв интерес може да е представлявал сборникът на Симеон за Светослав? Някои автори дори допускат, че той бил взел този сборник за да го носи като подарък на майка си, Олга, а дори не си правят труд да прочетат в руските летописи, че Светослав изчаква нейното погребение и чак след това се отправя на поход към България. Още по-неоснователно е предположението на М. В. Шчепкина, че оригиналът на сборника е дошъл в Киевска Русия заедно с „чеиза на багренородната Анна“ – митичната съпруга на великия княз св. Владимир-Покръстител и „сестра“ на императорите Василий и Константин.

4.   Защо в руската (но и в българската!) научна литература липсва досега научно документиран и анотиран преглед на литературата върху «Изборник Святослава 1073 года»? Защо до 1983 година както в Русия, така и в България не се публикува никаво описание на сборника, отговарящо на изискванията на съвременната наука, с каквото трябва да започва всяко изследване на исторически и художествен паметник от ранга на този сборник? Отговарят ли публикуваните досега в България частични изследвания върху него на тези изисквания? Доколко тези изследвания са съобразени с публикуваните за първи път в 1983 година данни за него?

5.   Защо изследванията на руските автори върху «Изборник Святослава 1073 года», които се цитират в библиографията към българските и съветските публикации за него, не се занимават с най-важните въпроси относно съдържанието, състава и езика на сборника, както и относно неговите елементарни технически данни, като се започне от вида на пергамента, върху който е написан, както и мастилото, с което е написан текстът, но и багрилните вещества, с които са оцветени илюстрациите?

6.   Защо в библиографията на изследванията по този въпрос се пропускат редица публикации на някои от най-бележитите изследователи на старата руска книжнина, разглеждащи предимно съдържанието на текста?

7.   Защо в „руския препис“ има само 5 илюстрации и каква е връзката на тези илюстрации с текста? Защо те са рисувани върху отделни листове пергамент, различен от този на останалата част от сборника, и са допълнително прибавени към «Изборника на Светослава от 1073 година». Откъде произлизат те и какво показва техният художествен анализ и анализът на текста върху същите листове? Правени ли са такива изследвания и ако са правени, защо се премълчават от руската и българската наука?

8.   Случаен ли е подборът на статиите в него или следва някаква определена идея или програма?

9.   Какви теми се засягат и какви не се засягат в руския препис и какви са основанията да се нарича този сборник от руските изследователи „енциклопедически“? Какво значи „енциклопедически сборник“? Доколко съдържанието и съставът му, респ. съставът на неговия предполагаем протограф, «Симеоновия сборник», заслужават това название? Откъде произлиза то?

10.   Защо съветската историография продължава да търси гръцки прототип на «Симеоновия сборник» и неговия руски препис, като дисквалифицира всички изследвания, доказващи по един или по друг начин, че протографът на руския препис е бил съставен в България? Какви основания има за предположението, че е съществувал такъв гръцки протограф?

11.   След като всички изследователи са убедени, че протографът на руския ръкопис е бил изнесен от България най-късно през 972 година, защо не си задават въпроса от какъв протограф е преписан Хилендарският препис от ХІV век, съдържащ, въпреки своята сръбска редакция, основата на старобългарския превод? Този въпрос задава единствен Льовочкин (1980), който допуска, че руският препис от 1073 година може да е направен и от някой препис от Симеоновия оригинал. Своята хипотеза той подкрепя с предположението, че илюстрациите в «Изборник Святослава 1073 года» са изпълнени в местно киевско художествено ателие по подобие на неизвестни византийски прототипове – това свое „откритие“ той представя за първи път в статията си от 1974 година, без да се занимава по-подробно с въпроса за художествения и техническия анализ на тези илюстрации, който води обаче до съвсем различни заключения от неговите.

12.   Каква връзка има между съдържанието на руския ръкопис и „оглавлението“ (т.е. списъка на съдържащите се части) в ръкописния сборник от ХV век, известен под названието „Архивен сборник“, съхраняван в Руския държавен архив на древните актове, фонд 181, № 279/658? Защо българските и съветските автори избягват да споменават тази връзка, и то при положение, че за нея има обширна литература от втората половина на ХІХ век, съдържаща изследвания на най-известните специалисти по въпросите на руската средновековна книжнина?

13.   Повечето изследователи, като изхождат от презумпцията за пълна идентичност в състава на «Изборник Святослава 1073 года» и «Симеоновия сборник», дори не допускат възможността, че протографът на преписа от 1073 година може да е съдържал и други части, които са били отделени от него по време на преписването му. Има ли основания за такава възможност?

14.   След като всички изследователи на руския препис от 1073 година отбелязват, че името на „кописта дяк Йоан“ е написано – също както и името на Светослав – върху изстъргания предишен текст на ръкописа, защо те подържат твърдението, че той е автор на преписа? Льовочкин (1974, с. 17) го счита дори за съставител на сборника Защо след като той прави изследване на посвещението в началото на сборника със „специални“ фотографски методи, не прилага същите „специални“ методи и при послесловието, където първите три реда с името на ∙wан са написани също върху изстърган текст? Защо никой след Калайдович не обръща внимание на това, че текстът на посвещението в началото на сборника и текстът на послесловието са написани не само с различен почерк, но и с различен правопис? „Специалните“ фотографски методи, с които в лабораторията на Московския исторически музей са правени изследвания на мястото в ръкописа, където името на цар Симеон е било изстъргано и заменено с името на княз Светослав, не са нищо друго, освен заснимане при странична светлина със силно осветително тяло и по всяка вероятност с жълт филтър – т.е. те съвсем не са някакви модерни методи, резултат от достиженията на съвременната фототехника, а се прилагат над 100 години в криминологията. При тях се вижда почти същото, което може да се види с увеличително стъкло и с достатъчно силен светлинен източник. Или с други думи, това, което Льовочкин е видял и което е зафиксирано на снимките, другите изследователи преди него са могли също да видят, макар и да са предпочели да не кажат нищо по въпроса. От стотина години насам науката разполага обаче с по-ефективни методи, позволяващи заснимането на обекта и в невидимите за невъоръженото око части от спектъра – т. нар. инфрачервена и ултравиолетова фотография. Тези методи не са били новост дори и за съветската криминология още в средата на миналия век, но явно не са били използвани при изследванията на подправките в текста на сборника, защото целта не е била да се установи истината, а да се забули. В този смисъл се натрапва въпросът: защо Льовочкин не пише нищо за второто място от ръкописа, където текстът също е бил изстърган? Толкова ли е било трудно да се достави за нуждите на реставрационното ателие на музея поне една ултравиолетова, респ. инфрачервена лампа – не ми е известно, дали в съветските магазини е било възможно закупуванито на такава лампа през 70-те години на ХХ век, моята майка обаче беше купила още през 1937 година в Москва от най-обикновен магазин, а не от магазин за снабдяване на дипломати, тъмночервена нагревателна лампа, която се използваше в течение на много десетилетия от моето семейство и с която аз съм експериментирал с успех: При заснимане със съответен филтър с такава лампа или с ултравиолетови лъчи може да се установи на каква дълбочина е проникнало мастилото – но също и дали може да се приеме голословното твърдение на Льовочкин (1980, с. 47), че текстът бил изстърган веднага след написването му, преди мастилото да проникне надълбоко.

Всички тези въпроси са свързани и с най-важни въпроси от българската история: кой е съставителят на сборника и за кого е съставен? По какъв начин този сборник попада в Киев и какво отношение има с руската, но и с българската книжнина? И имат ли илюстрациите на сборника връзки с руското изкуство на Х-ХІ век?

*  *  *

Повечето от тези въпроси, независимо от тяхната сложност, многостранност, но същевременно и комплексност, са ме занимавали повече от три десетилетия – през всичкото време, откакто работя сериозно по проблемите на българо-руските културни отношения през средновековието. Но една случайност – ако тук може изобщо да се говори за случайности – насочи вече определено интереса ми към цялата проблематика, свързана именно със Цар Симеоновия Съборникъ, като централен паметник, събиращ в себе си едва ли не всички въпроси на културата, изкуството, книжнината и политическия живот на Първото българско царство. По време на заниманията ми в Държавната библиотека в Берлин през октомври 2001 година ми попадна в ръцете една странна публикация и това откритие ме накара да дам за твърде дълъг период от време насока на изследванията си, съвсем различна от дотогавашната. Тази публикация беше една книга с формат голяма октава и над 400 страници текст, отпечатана през 1875 година в Москва. И нейният автор се оказа, че не е някой неизвестен амбициозен меломан или дилетант, а учен с академична подготовка, притежаващ почетни и действителни звания от множество научни институции, издал преди това голям брой научни публикации, между другото на най-важни документи и материали от руската история. Половината от близо 40-те години, които той, княз Михаил Андреевич Оболенски, завеждал Главния архив на Министерството на Външните работи в Москва, посвещава на изследвания върху един единствен ръкопис. А този ръкопис е малко по-горе споменатият „Архивен сборник“ от ХV век, представляващ препис от друг съкратен препис от българския оригинал от Х век, но съдържащ почти пълния списък на неговото съдържание. В своите изследвания Оболенски доказва, че голяма част от българския оригинал е била съзнателно унищожена още в началото на 1070-те години, когато друга част от този оригинал бива преписана и подвързана в т.нар. «Изборник Святослава 1073 года». А самият Архивен сборник представлява препис от непълната първа част от българския оригинал, докато останалите части от сборника, съдържал първоначално 784 отделни съчинения, се пръскат по всички части на Русия и се преписват – както и другите му части – много стотици пъти чак до ХІХ век, като съставят основите на руската книжнина. Княз Оболенски издирва и открива още много други руски ръкописи, съдържащи следите от същия български протограф и тези следи го довеждат до неговия съставител и преводач на някои от частите му, българския книжовник от Х век презвитер Григорий, впоследствие епископ Мизийски. Но го довеждат и до разрешението на някои много важни въпроси от българската история и култура от Х век.

Именно тези резултати от продължителните изследвания на княз Оболенски съдържа неговият издаден посмъртно труд, който открих в Берлинската държавна библиотека. И научих, че изданието на този труд е било незабавно конфискувано и унищожено от руската цензура, а екземплярът, съхраняван в тази библиотека, се оказа единственият регистриран в каталозите на Обединението на европейските библиотеки. За това издание няма сведения в нито една от официалните руски библиографии, а други екземпляри не са отбелязани в никоя друга библиотека в Европа и в САЩ. Малко по-късно аз открих обаче още един екземпляр от него: в Университетската библиотека в София! Оставям на читателя да си извади заключение от това. На него има явни следи, че е бил ползван и дори сигурно четен. А понеже кръгът на възможните му читатели не е особено широк, не е много трудно да се предположи кой го е ползвал и защо е запазил в тайна това, което е прочел там. Но този факт може да изясни и някои по-малко известни страни от българската наука през миналия век и миналото хилядолетие. Сега обаче се намираме на прага на третото хилядолетие, и аз се заех с проучването на тъй трудните за решаване въпроси от нашето минало, независимо от огромното количество експлозив, което съдържат в себе си.

През последвалите откриването на тази книга години успях да прегледам по-голямата част от публикациите за Архивния сборник и да установя, че във връзка с него са отпечатани голям брой изследвания, потвърждаващи резултатите от изследванията на княз Оболенски и макар че нито едно от тях не е било унищожено по същия радикален начин като неговото, те всички са били по един или по друг начин отстранени от вниманието на останалите изследователи и днес са в по-малка или по-голяма степен недостъпни за интересуващите се от тях. Макар и да улесняват до голяма степен решаването на повечето от поставените по-горе въпроси и дори да дават на някои от тези въпроси напълно удовлетворителни отговори, те не се споменават в „научните“ библиографии, ако и авторите им да са между най-изтъкнатите учени на ХІХ и ХХ век. А по поставените въпроси продължава още да се спори, често на най-ниско равнище и без елементарни познания по разглежданата материя.

В течение на повече от един век след публикацията на Оболенски изследванията върху текста на някои от дериватите, произлезли от разкъсания български протограф, продължават да изваждат на повърхността многобройни материали, които не само показват тяхната пряка зависимост от българския им протограф, но ни дават възможност да научим повече за него – за неговото съдържание, неговата форма и първоначална композиция. Известни стават и други негови особености, отбегнали от вниманието на Оболенски и останалите му изследователи, чиито трудове продължават да бъдат държани настрана от интереса на обществеността, и то не поради тяхната незначителност, а поради определено изместване на насоката на издирванията, имаща за цел да я отвлече от верния път.

Ако проследим внимателно изследванията на Оболенски и на другите автори, посветили на българския протограф голям брой публикации, в това число архим. Леонид, А.А. Шахматов, но също и Истрин, ние ще получим отговор на повечето от поставените по-горе въпроси – дори тогава, когато изследователи като Истрин отричат българския протограф, но заедно с това представят най-важните и най-убедителните доказателства за съществуванието на този протограф и показват главните му отличителни белези, в това число на неговата първоначална концепция и композиция, на съдържанието му, но и на езикови му особености – предимно фонетика и синтаксис.

Още през втората половина на ХІХ век много от тези въпроси не само се повдигат от руската наука с нужната настойчивост, но получават и убедителни отговори. И тези отговори поставят отношенията между българския и руския народ по време на тяхната най-стара история в съвършено различна светлина от тази, която се насочва от определени кръгове на руското общество с политически цели, нямащи нищо общо с истината. Те разкриват не само голямото значение на българския протограф в историята на българската книжнина, но показват, че той е изиграл изключително важна роля и в руската средновековна книжнина чак до средата на ХVІІІ век и че над 95 % от нея, с изключение само на руските летописи и на няколко оригинални произведения, които могат да се изброят на пръсти, представляват повече или по-малко съкратени преписи от неговите отделни части. Но тези проучвания разкриват също важни страни от българската и руската история, от отношенията между нашите два народа, от връзките между управляващите династии у нас и в Киевска Русия и от културния обмен между нашите народи, оставил незаличими следи във всички области на културата и изкуството, включително архитектурата и музиката. И тъй като тези отговори не съвпадат с желанията, представите и политическите цели на споменатите по-горе кръгове от руската общественост, те биват приглушавани и дисквалифицирани.

Резултатите от проучванията на руските изследователи от ХІХ век очевидно са били в разрез с възгледите на известни ръководни среди от руското общество и последните са упражнили цялото свое влияние за прикриването им, за ограничаването дейността на изследователите, за отстраняването от постовете им, но и за тяхното злепоставяне пред обществото и дори унищожаването на техните публикации, извършвано не само през средата на миналия ХХ век, но и много десетилетия преди това. Както читателят ще може да се увери след запознаването си със съдържанието на следващите страници, върху някои от изследователите – а това са били научни работници от най-висок ранг, членове на най-висшите кръгове на руския научен, културен и обществен живот – е бил упражнен силен натиск с цел те да се откажат от резултатите на своите изследвания. И тези методи, нямащи нищо общо с науката, а още по-малко с морала, в течение само на няколко десетилетия биват значително усъвършенствани: ако отначало те следват и наподобяват практиката на цирковия дресьор, използващ като възпитателни средства камшика и захарчето, от втората четвърт на ХХ век нататък се прилагат по-ефикасни средства. Алтернативите вече са куршум в тила, респ. доживотна каторга, или Сталинска награда, респ. орденът Ленин и Червено знаме на труда (със съответните привилегии в класовото общество на Съветската страна).

*  *  *

Тази книга представлява само предварителна публикация на част от материала и резултатите от изследванията ми върху проблемите, свързани с Цар Симеоновия Съборникъ, проведени в течение на повече от три десетилетия. Задържането на отпечатването им до пълното приключване на изследванията и до окончателното комплектуване на материалите заедно с фотоилюстрациите и научния апарат, включително библиографския, именния и предметния указател, биха отложили издаването им най-малко с още една година, което при важността на резултатите от изследванията ми счетох за нецелесъобразно. Затова моля читателя да ме извини за тяхната привидна разкъсаност и фрагментарност, за несъвършения начин на представянето им и за липсата от справочен апарат, който би улеснил работата с текста на изследването и който ще се включи във втората му част. За мене беше по-важно да предоставя макар и в още незавършен вид поне част от моите материали на разположение на всички, които се интересуват от огромния комплекс въпроси, поставени за разглеждане на следващите страници, ако и начинът и видът, в който те се дават тук, да не отговарят напълно на стандартите за научно изследване. Понеже в процеса на работата ми върху тази тема излязоха на лице и други много труднодостъпни за съвременния читател изворни материали, по-важните от тях се прилагат тук във факсимиле.

Берлин, май 2007

[Милен]

Отговор на две статии във в. „Новинар” и в. „Сега“ за някакво „германско присъствие по българските земи през античността“

© Асен Чилингиров

По повод на :

Димитър Николов, БЪЛГАРИТЕ СА ОТЧАСТИ ГЕРМАНЦИ. Немските племена готи са четвъртият най-важен елемент в нашата история, в. Новинар, Брой 23 (4877) от 28 Януари, 2008 г.

Проф. Румен Теофилов, СРЕБЪРНАТА БИБЛИЯ – ГОРДОСТТА НА ШВЕЦИЯ, съботна притурка на в. Сега от 15 ХІІ 2007 г.


Авторите на двете статии цитират д-р Росен Милев, ръководител на „Научна група за изследване на германски влияния в нашата страна през късната античност“, според когото за българския етногенезис „най-голямо значение имат немските племена готи”, като се обосновава с някакво си „масирано присъствие на древни германски племена по нашите земи в периода ІV-VІ век“, както и с някакви „исторически сведения за готски общини в средновековна България дори през ХІ век”.

Нито историческите извори, нито паметниците на материалната култура по нашите земи, нито лексиката и етимологията на нашия език, ни дават и най-малкото основание за такива твърдения. А думите, посочени като думи от германския език, в това число скала, лек(ар), хребет, късмет, бряг, дол, утро, залез, снага и пр. са исконни български думи, като това го знае всяко хлапе.

На снимка са показани три фибули. И това е единственото, което може да се покаже след седемдесет години търсене на германски следи у нас. А как стои въпросът дали тези фибули, които ни се представят, изобщо са германски? През 378 година готите са вече на римска територия и би трябвало в районите, където са живели по-рано, повече да не се произвеждат такива фибули. По-долу поместваме карта за разпространение на фибулите през V–VI век при така наречената „Пенковска култура” и една по-обща карта.

От картите ясно се вижда, че дори през V–VI век фибули продължават да се произвеждат там, където повече няма готи, намерени са и матрици. Също се вижда, че южно от Дунав, там, където вече са готите, считани за германци, находките се броят на пръсти.

А що се отнася до сходните типове фибули от този период, археолозите са склонни да виждат в тях произведения на два етноса - антски и готски. Антски фибули са намирани и в Крим, и то в райони населявани от готи. При това някои от фибулите носят надписи с руни, но не на германски език, а на езика на местното население, който пък днес руските изследователи наричат праславянски.

По-интересен обаче е друг момент – времето II–III век, когато „готите“ наистина са били там. Това време е известно с така наречената „Черняховска култура”, която е заемала същата област. За сто и петдесет години се появява и изчезва култура, „представляваща изключително важно явление, без което е невъзможно да се построи историята на източна Европа в първото хилядолетие на новата ера”. Така след изчезването на Черняховската култура грънчарското колело ще се появяви отново в Киевска Рус едва в девети век, а майсторството на занаятчиите-черняховци ще бъде достигнато чак през седемнадесети век.

Тогава, през ІІ-ІІІ в., са въведени ралото с железен палешник, мелничният камък и грънчарското колело. Всичко това руските историци наричат „трако-дакийско влияние”. Жилищата са от нов тип: вместо полуземлянки, масово се появяват наземни постройки, изградени от дървени пръти обмазани с глина, глинен под и огнище (не каменна печка), нещо, което и сега може да се намери точно в този си вид в България.

Керамиката е от сива глина, примесена с пясък. Също такава е тракийската керамика по българските земи. Селищата не са укрепени, намират се на бреговете на реки, липсва оръжие, въпреки наличието на много пещи за металолеене.

В Северното причерноморие досега са намерени над хиляда съкровища на монети, съдържащи стотици сребърни императорски монети, някои с общо тегло достигащо 20 кг. Голяма част от тях е от I век, времето на император Траян, т.е. именно когато нашите земи се включват в Римската империя. Всичко това говори за поселения на бегълци със стари традиции в земеделието и в паричното стопанство, а не за външни „трако-дакийски влияния”. Тези бегълци се заселват там след римските завоевания на територията на Балканския полуостров, Дакия и Илирия.

С други думи това е тракийско население, напуснало родината си, за чието преселване имаме сведения и от писмените исторически извори.

Една голяма част от населението на този регион е наречено по-късно анти – така е и според Йордан: „антите са между Днепър и Днестър“. В това население по времето на дакийската война през І в. най-вероятно са влизали и готите, наричани още гети, а също и с по-общото траки. По-късно помежду им настъпва разрив, при който хуните убиват техния водач Божа със синовете му и седемдесет от войводите. След нападението на хуните настъпва краят на Черняховската култура и готското присъствие. На нейно място идва Пенковската култура, която запазва само някои от елементите на Черняховската.

Владимир Щербаков в книгата си „Века Трояновы” изброява десетки украински имена, сродни с тракийските – а това са имената, които нашият народ използва от най-дълбока древност, та до ден днешен. Знаейки всичко това, ще разберем думите на руския летописец в „Повесть временных лет“:

„Преди много време уседнаха славяните на Дунав, където сега е земята Угорска и Българска. Тези славяни се пръснаха по земята и си сложиха имена по местата, на които уседнаха.“

Следите от това население ще намерим в безброй топоними по целия Балкански полуостров до най-южните му части, но също и на север и североизток от него. И те не са донесени през VІ-VІІ век, а са запазени от най-дълбока древност, както и личните имена на това население.

Що се отнася до данните на историческите извори, писани от всички антични автори, сред които Филосторг, Павел Орозий, Св. Йероним, Касиодор, Йордан, Евсевий, Амиан Марцелин, Йоан Лидийски, Прокопий, Клавдий Клавдиан – ГОТИТЕ СА ГЕТИ. Повечето от тях си правят труда ясно да разграничават германците от готите:

Йордан: „готите разорили страната на германците, която днес заемат франките”

Приск: „готите не са германци“.

Теофан говори за победи на Константин Велики над германци, сармати и готи, както и че “готи, беси и други тракийски народи” представлявали могъща военна сила по времето на имп. Анастасий.

Книгата си Йордан е озаглавил „За произхода и деянията на гетите“ – а не на някакви си германски готи, както искат да ни убедят германските историци. И за образец е взел труда на Дион Хризостом от началото на ІІ век под заглавие «GETICA».

Урфила, Учителят на гетите, превежда Библията на езика на своите сънародници – гети. И нито един исторически извор не го нарича Вулфила – както германските автори манипулират името му. Също така това име не означава както те твърдят „вълче“ или „вълченце“ (да не говорим за “глиганската” им интерпретация), а произлиза от старинния пратракийски език и означава Учител на Божия Закон, каквото значение е имало и името (или по-скоро званието) Орфей: Учител на траките. А ръкописът, който ни се представя като „Библия на Вулфила“, всъщност е много по-късен немски превод на Евангелието, т.е. на Новия Завет, и не съдържа текста на Библията или Стария Завет, за който се знае, че е преведен от Урфила, Учителя на гетите.

[Astronomy]

Днес попаднах на нещо интересно в нета.

Не мога да отговоря дали е глаголица. Все пак примерно в Хърватска глаголицата е изглеждала различно т.е. не е само един вид като изписване.
 Обаче са интересни аргументите на проф. Асен Чилингиров и някои други че глаголицата всъщност вече е била в употреба около 4 век и мнението им че е въведена конкретно от Етикус Истер
http://www.ivanstamenov.com/?page_id=15
http://www.ivanstamenov.com/files/perper-glagolica.pdf
http://www.mesogaia-sarmatia.narod.ru/asen.htm

http://www.stefan-tcholakov.com/forum/index.php?topic=174.0

http://www.institutet-science.com/bg/discovb.php

[MakRina]

Борислав Иванов в книгата си "Безсмъртна птица на вярата" я нарича "говореща азбука". Според него тя идва от далечна историческа епоха, когато за съхраняване на словесната мисъл се е разчитало предимно на човешката памет.Досега са установени 30 знака. Всеки буквен звук означава и определен обект и отделни характерни свойства на този обект.Звуковото и обозначаващото значение е дадено на 62 стр. на същата книга.
В книгата си "Орфей и Тракия" на стр.112 авторът й Никола Гигов прилага заснет каменния надпис от с.Гела с Орфеевото буквено писмо, което покрива голям процент от тези знаци, но изглеждат по-изчистени и много по-близки до кирилицата. Така че ако се пита дали братята Кирил и Методий са създатели на българската азбука - отговорът е - не. Те са компилирали онова, което съществува като знаци по нашите земи и са извоювали те да бъдат официално признати от Рим.Още на любознателните младежи бих препоръчала книгата на Милош Сидоров "Блъгариянството - религията на седемте", където също има разчитане на древни писания от племената по нашите земи, а също и книгите на Стефан Гайд, нашумял през последните две години с археологичните си интерпретации.

[Симеон]

Астрономи,

тук ще пусна част от писанията на Ради Панайотов, чието мирозрение не се покрива с моето, но в случая на споменатата от теб азбука е възможно пряко да се извлече допълнителна информация, както и различни източници, занимаващи се с писмеността по нашите земи. Слагам и линк към Ради Панайотов, за да не претоварвам форума, а и да можеш сам да добиеш впечатление от изложеното, подкрепено с картинка на азбуката, която ми е невъзможно да включа тук.

На страницата са публикувани различни текстове и ще се наложи да "скролваш", докато стигнеш до писанието наречено "ОПИТЪТ ДА БЪДЕ ЗАМЕНЕНА КИРИЛИЦАТА С ЛАТИНИЦА". Цитатът по-долу, както и картинката, се намират малко преди средата на страницата. Но стига обяснения!

http://panaiotov.hit.bg/index.htm


...Готският епископ Улфила (или Вулфила) (311 - 383 г.) ръководи епархия с център Никополис ад Иструм (край днешното село Никюп, намиращо се в центъра на триъгълника Долна Оряховица - Павликени - Полски тръмбеш). Тук той създава азбука и превежда Светото писание на готски език, който за д-р Ганчо Ценов е ни повече, ни по-малко български. (Виж също статията на инж. Емил Живков “Траките са българи” в сп. “Ави-Тохол” - кн. 22/23 от 2002 г., в която 2/3 от известните на науката тракийски глоси и имена са идентифицирани като разбираеми за всеки днешен българин думи и понятия. А не им е било обръщано необходимото внимание, защото при транскрибирането им в гръцките източници са се явили изкривявания...)

И по-нататък:

...Но да се върнем към готите. Най-късният известен препис на Библията на Улфила е така нареченият “Сребърен кодекс” (“Codex Argenteus”) от VI век, съхраняван днес в библиотеката на университета в шведския град Упсала. В статията на Росен Милев “Родина сме на две азбуки”, публикувана във вестник “Литературен форум” - бр. 8 от 26.02. - 04.03.2002 г., е изобразена тази така наречена готска азбука и всеки може да види, че тя много малко се различава от кирилицата. Но дали всъщност не става дума за нещо от рода на “Biblia Bessica” или за самата нея, а Ватиканът да ни е подхвърлил през ХVII век един луксозен фалшификат? Не само защото един толкова стар препис е трудно да се съхрани толкова време и на практика се явява единствен. Бидейки принудени да приемат този писмен паметник като първоизточник, езиковедите в същото време са затруднени да отнесат използвания в него уж готски език към установените периоди и форми от развитието на германските езици...

[Berov]

Преди няколко седмици се получи една, за някои събеседници напрегната, дискусия относно оценките на западни учени за т.нар. „чалга-култура”. Нещата имат по-широки измерения и не бива да се абсолютизират.

Необходимо е да се знае, че точно в Западна Европа също работят много сериозни наши учени, които продължават да „отсрамват” състоянието на научните изследвания, свързани с България. Има и много специалисти, които ценят този принос и се изказват не само положително, а и компетентно и навременно.

Проблемът често е просто в това, че на подобни явления не се дава гласност и последните остават незабелязани, както от академичните среди, така и от широката публика.

Напоследък ми попадна един интересен и много важен отзив на немски език в германското списание „ABDOS-Mitteilungen”. То представлява официален информационен бюлетин за научните работници на германските библиотеки и има за задача да обърне специално внимание върху най-важните чуждестранни научни публикации. Вълнуващо е, че в списанието [ABDOS-Mitteilungen 27 (2007), Nr. 2, S. 37] е отпечатана рецензия относно последното обширно и изключително важно изследване на А. Чилингиров: „Цар Симеонивият Съборникъ” от X век. Изследвания I. Берлин – изд. Виделина, 2007 - 131 с. – ISBN 978-954-8925-38-9.

Факт е, че в българската научна литература досега въобще не съществува какъвто и да е отзив. За нито една от шестте последни книги (видели бял свят за последните шест години) на Чилингиров, нито останалите над 500 публикации, не е поместен досега нито един ред в българската специализирана литература. Факт странен, но и обяснен в самата рецензия – широчината на научната полоса в която А. Чилингиров работи, броят на езиците, които изследователят ползва, материалите, до които той има достъп, както и опитът му, натрупан в множество европейски университети, академии, археологически разкопки вероятно респектират родната академична общност до такава степен, че да не се намери никой „смелчага” и да анализира (или въобще продължи дискусията) по темите, с които Чилингиров от десетилетия разработва.

От споменатите вече шест книги на д-р А. Чилингиров, излезли през последните 6 години, това е третата, която е рецензирана в споменатото германско списание. Уникално е, че в същото списание въобще не са рецензирани други книги на български автори – факт достатъчно ясен за приноса му.

Рецензентът - Хорст Ролинг е без съмнение един от най компетентните германски слависти и е главен рецензент в този ресор на списанието. За издаването на публикациите на Българо-Германското дружество Хорст Ролинг е предоставял винаги финансова подкрепа – неоспорим факт за неговото приятелско отношение към българската култура, история и наука въобще.

В тази връзка намирам, че е крайно време да се релативира и диференцира точно в противовес на господстващото мнение в българските медии за незаинтересуваност и дори враждебност на германската научна общественост към България, именно и поради факта на отношението на споменатото списание и неговия рецензент към България. Същото се отнася и до Клаус Шрамайер, който в действителност е голям приятел на българския народ и ако си позволява да критикува българската политическа и правна система, както и българските управници, то е поради факта, че се изразява известна загриженост за случващото се из държавата. Затова нито може, нито трябва подобни изводи и анализи да бъдат считани завраждебно отношение към нашия народ.

С удоволствие прилагам на заинтересованите един свободен български преводен вариант на рецензията за последната книга на А. Чилингиров, като сърдечно изразявам благодарността си за неговия принос към науката и се радвам, че имаме такива учени! Желая му успех във всяко едно начинание!

________________


Превод:

ABDOS-Mitteilungen 27 (2007), Nr. 2, S. 37

9. История на литературата / Литература / Текстове

„Цар Симеонивият Съборникъ” от X век. Изследвания I. Берлин – изд. Виделина, 2007 - 131 с. – ISBN 978-954-8925-38-9.

Като рецензент на споменатия автор (1), човек си остава с гузна съвест, защото огромните му литературни познания, документирани чрез всяка отделна глава от представената работа едва ли изобщо биха могли да подлежат на някаква рецензия. В допълнение на това трябва да се отбележи и широкия методичен обхват и съобразяване с аспектите на историята, църковната история, изкуството, съответните материални и технически страни на изданието, чиято необходимост и важност също е макар и между другото доказана. В работата бива събрана и сортирана десетилетна, последователна и може да се каже изключителна изследователска работа. Заглавието се отнася до един литературен документ (2), въпреки това е само един фокус, в който се отразява една особено интересна тристранна връзка между Византия, България и Русия, която е намерила академично начало в Германия през миналия век чрез A. Margulies (1897-1928) (3) и програмно доразвита от Hans Koch (4) (1894-1959).

В забележките от увода (с. 5 сл.сл.) авторът формулира 14 въпроса, които засягат този литературен документ., нещо повече – тангират отношението Византия-България-Русия  през 9-ти и 10-ти век, като преди всичко засягат съответната научна история до днес и поставят под въпрос «господстващото» мнение и досегашните резултати. Че този първи том предлага едно обширно изложение върху научната история е напълно резонно. При това авторът съвсем не е избегнал и полемиката, която достига научната политика и (националната) идеология. Ясен пример затова е цитатът от G. Orwells (1903-1950) „1984“ (1949), чрез който споменатият утопичен роман (5) да напомни за манипулацията на науката и нейната история. Става въпрос за историческата истина за ролята и приноса на България в средновековната култура – най-вече при християнизацията на Русия, за което вече обърнах внимание в рецензията от ABDOS- Mitteilung 22.2002,2-4.

При това авторът стъпва на стабилна основа в научния и политически живот. И още с този първи том успява да «хвърли огромен камък във водата», който няма да образува само кръгове, а ще предизвика вълни. С голямо нетърпение може да се очаква продължанието, макар резултатите от цялостното изследване да са предсказуеми и сега – след изданието на първата част.
Една такава задълбочена работа, почиваща на най-обширни източници и литературни познания, която не не страхува от остра критика и полемика, заслужава внимание и ясно изразена благодарност за смелостта при решаване на принципни въпроси от средновековната култура и историята науката.

Хорст Ролинг

Бележки:
________________
1. ABDOS Mitteilungen 22.2002, 2-4, S.42: ebda., 26.2006, 1, S. 29.
2. Balgarska Literatura.Enciklopedičen rečnik, Sofija 1992, S. 408 f.; Kirilo-Metodievska Enciklopedija II, Sofija 1995, S. 50ff.
3. Helmut Wilhelm Schaller: Die Geschichte der Slavistik in Bayern, Neuried 1981, S. 209 ff.
4. Deutsche Biographische Enzyklopädie 5, 2001, S. 640.- Hans Koch: Byzanz, Ochrid und Kiev 987-1037 in: Kyrios 3, 1938, S. 253 ff., auch in: Ders.: Kleine Schriften zur Kirchen- und Geistesgeschichte Osteuropas, Wiesbaden 1962, S.9ff
5. Metzler Literatur Lexikon, Stuttgart 1984, S.456f.

[Berlinerin]

Първо бързам да кажа, че постингът ми се отнася не до труда на Асен Чилингиров или до конкретната публикация, рецензията на която още не съм и прочела.

Визирам единствено и само отношението на германските учени към българските йм колеги.

Не бих го характарезирала като враждебно. То е по-скоро незаинтересовано и малко надменно.
Факт е, че се обръща внимание само на български учени, работещи в Германия.
Трудовете например на Вера Мутафчиева и Елена Грозданова относно Османската империя са превеждани на френски и английски. Това са учени, ровили се в какви ли не османски архиви, с една съвсем уравновесена аналитична мисъл, но в Германия на това се обръща малко внимание. По-интересни са напр. националистичните уклони при разни комунистически мекерета - и ето! това е историята като наука в България.
В същото време на госпожица Балева се оказва всякаква подкрепа.

Между другото една много добра германска професорка в областта на Средновековието (Фавро) спомена в един семинар, че германските учени разсъждават доста затворено, а биха могли да заимстват много от своите френски колеги, чиито рамки в тази област са доста по-разчупени и напредничави.
Т.е. случаят с Балканите не е единичен, просто той ни е като трън в окото.

Що се отнася до приятелската критика - нека си сложим ръка на сърцето и признаем, че не е в рамките на приятелската загриженост критика от позицията на настойник. дали сами сме си виновни за това е друг въпрос.

[Anamary]

Сайтът "От извора" на Иван Стаменов предлага "Жива вода за жадни души", каквито със сигурност са много от дезористите. Наред с други трудове на д-р Асен Чилингиров, тук може да се прочете изключително интересната му статия

Размисли около един юбилей

Статията е свързана с честването  на 200-годишнината от смъртта на Евгений Вулгарис (Евгений Булгарский или Булгар), считан за централна фигура на гръцкото национално възраждане.

Животът и дейността на гръцкия възрожденец са разгледани паралелно с живота и дейността на една от най-значимите фигури на българското Възраждане, Паисий Хилендарски -  започнали по едно и също време, на около 10 км един от друг.

[...] "Защото именно Евгений Вулгарис е адресантът в посвещението на книгата му (История славянобългарска на Паисий Хилендарски), което днес знае всеки българин и което е използвано тук като мото на статията. И това посвещение има тъй универсален характер, че досега никой от безчислените изследователи на Паисий и на неговото дело не е забелязал, че този адресант е една конкретна личност – при това една от най-известните личности в културния ландшафт на Балканите през ХVІІІ век, хвърлила своята сянка далеч извън техните предели и надживяла с векове епохата. И Паисий е този, който е могъл да разбере най-добре проблемите в характера на своя сънародник, чието понижено самочувствие идва единствено от това, че не е „достатъчно грък“. [...]

Цялата статия:

http://www.ivanstamenov.com/?page_id=22

[dimitar]

Олга Прекраса (и съответната българска връзка в Киевска Русия) е спомената в статията, ето още по въпроса:
http://74.125.39.104/search?hl=bg&q=cache%3Ahttp%3A%2F%2Fuacollections.fal.com.ua%2Fhistory%2Folga%2FOLGAbrie1.htm&btnG=Google+търсене&lr=

[christo_tamarin]

Цитати от Асен Чилингиров по темата Филипи и Филипопол:
В Деянията на апостолите, а и в Посланията на апостол Павел до римляните и до филипяните, се съдържат някои подробности, които не съвпадат с възприетата от гръцката и римокатолическата църкви тяхна интерпретация. Нещо повече: те представят началото на християнството в Европа не тъй, както е прието и от източната, и от западната църкви – а колкото двете и да имат различия помежду си, по отношение на свързаните с него събития те показват пълно единомислие и това засяга невярната интерпретация на фактите и тяхната манипулация.
Известни ли са други факти, освен тези в Светото Писание?

..Павел разбира, че Господ му повелява да проповядва там Евангелието и още на следващата сутрин се отправя заедно с апостол Сила за Македония. Двамата се качват на кораб, след един ден те са на о-в Самотраки, а на следващия ден пристигат в пристанищния град Неаполис (днес Кавала). От там двамата отиват във Филипи, „първия град на Македония – римска колония“. Събитията, последвали пристигането на двамата в града са описани подробно в разказа от Деянията на апостолите
Вероятно е недоразумение.

Ето какво пише тук {Acta 16:12}: "εις Φιλιππους, ητις εστιν πρωτη[ς] μεριδος της Μακεδονιας πολις, κολωνια. ημεν δε εν ταυτη τη πολει διατριβοντες ημερας τινας".

Забелязахте ли сигмата в квадратните скоби, "πρωτη[ς]"? Без нея преводът е: "на частта Македония първия град", а с нея преводът е: "град в първата част на Македония". Вторият превод е по-гладък. На английски: (King James)"And from thence to Philippi, which is the chief city of that part of Macedonia."/"And from thence to Philippi, a city in the first part of Macedonia".

От друга страна, и двата града Филипи и Филипопол са били доста известни, за да бъдат объркани. Името на Филипи е в множествено число, а това на Филипопол - в единствено.

Там произлиза също и първият конфликт на апостолите с местните власти: господарите на една обсебена от зъл дух робиня, когото Павел прогонва, хващат двамата и ги отвеждат на тържището, където е седалището на княза (в гръцкия текст е казано „άρχντας“).
Става дума не за княз, а за градски старейшини: "εις την αγοραν επι τους αρχοντας". На английски: "into the marketplace unto the rulers". На старо-славянски: "на тръгъ къ къняземъ", т.е. "на тържището при князете". На български: "на площада при градските старейшини".

На сутринта, уплашени от произлезлите събития и от това, че Павел и Сила са римски граждани и следователно не могат да бъдат съдени от тях, началниците идват в тъмницата да се извинят пред тях и ги извеждат от града.
Такова нещо бо могло да се случи по-скоро в малък провинциален град, отколкото в „първия град на Македония – римска колония“/"the chief city of that part of Macedonia".

Съмнение предизвиква само интерпретацията на този разказ, тъй както тя е възприета и установена от традицията на римокатолическата и на гръцката православна църква.
Православната църква не е и не може да бъде гръцка. Тя е вселенска.

Но противоречие съдържа и първото изречение, в което се казва, че Филипи бил „първият град (πρότο πολίς) на Македония – римска колония“ – а това не е вярно, защото първият град в страната на македонците не е Филипи, който не е и първият град, посетен от апостол Павел в Европа, защото този град е Неапол/Кавала, нито пък първият град на провинцията Македония, който е Амфиполис. Ако туй противоречие и да е забелязано от някои историци (5), които го тълкуват като преувеличаване значението на града във връзка с мисията на апостол Павел, другите обстоятелства, свързани с това и със следващото негово пътуване до този град, както и противоречията, които те водят след себе си, остават от изследователите незабелязани или само умишлено премълчани.
По-скоро, премълчан е може би фактът на небрежно отношение към Светото писание през вековете. Премълчано е пропускането на една буква сигма от оригиналния текст, което променя смисъла и решава противоречията, за които става дума.

А това се отнася преди всичко за институциите на римската администрация – седалището на княза и затвора, каквито не е имало в малкото градче Филипи
За княз изобщо не става дума, а затвор може да е имало.

противоречие .. но преди всичко реката, спомената в разказа, която играе важна роля при първото и второто пътуване на апостол Павел (гл. 20, 6). При първото си пътуване Павел и Сила отиват в съботния ден „при реката край града“,

Ако се погледне гръцкия текст, не става дума за "реката край града", а за "река край града". Преводът на King James е точен: "And on the sabbath we went out of the city by a river side ..".

От друга страна, старото име на град Филипи отпреди Филип II Македонски било Crenides, което значело "Fountains", т. е. извори. Все някаква рекичка към морето ще да е имало.

Само че при Филипи няма – а не е имало и в миналото – никаква река, по която да са плували кораби и която междувременно да е пресъхнала!
Не е казано, че са пътували с кораб или лодка по река. Отплавали били (εξεπλευσαμεν) от Филипи. Може би се подразбира, че са отплавали от Neapolis/Кавала: "Neapolis was a town of Macedonia, and the harbor of Philippi".

През цялата античност и чак до средновековието на Балканския полуостров има само две плавателни реки – Дунав и Марица (гр. Εϋρος, бълг. Хебър), от чието име произлиза и гръцкото название на нашия континент.
На български е Марица, а не Хебър. На старо-гръцки приблизително е Хеброс (Εβρος, със силно придихание, не Εϋρος), на латински: Hebrus. Няма нищо общо с името Европа (Ευρώπη).

Нямам време за повече коментари. Само едно общо съображение, изказано в стила на някои патриотари: разберете, че гърците не са имали никакви основания да предпочетат Филипи пред Филипопол, понеже и двата града за тях са гръцки.

[Berov]

   Г-н Тамарин,

   понеже и аз като Вас нямам никакво време, особено за да Ви посъветвам доброжелателно, как точно се пише рецензия на научна статия (макар да може да Ви е известно), Ви съветвам най-любезно, все пак изобщо да си вземете време и първо да прочетете цялата статия внимателно и превнимателно, при това с всички бележки по нея. Това което Вие наричате коментари са всъщност твърдения, по които в самия текст на обсъжданата статия и в нейните бележки са дадени предостатъчно и и преизобилни разяснения, които обезмислят в най-голяма степен текста на постинга Ви.

   Сам знаете, че е несериозно все пак, човек грамотен (видно от няколко места в постинга Ви), за разлика от някои други особи - доскоро гастролиращи из форумните дебри, които случайността ме кара да допускам, че дори добре познавате, се поизпуска да се изказва неподготвен и неблагонадеждно осведомен - само попрочел оттук оттам. Пък и особено когато нямате време.

   Също от съображения за усилен времеви недостиг, не смятам за необходимо да дискутираме с Вас неща, които са обяснени и аргументирани черно на бяло. Достатъчно Ви е да ги прочетете. Простете, че няма да Ви обърна никакво внимание (поради пълна липсна на време) - вкл. и по темата за Лисабонския договор, за който е добре също да се поосведомите не от Википедия, а от сериозни първоизточници.

   Все пак, добре дошли във форума! Поздрави!

   /ХПБ

[John of Mœsia]

Става дума не за княз, а за градски старейшини: " ? ??". На старо-славянски: "на тръгъ къ къняземъ", т.е. "на тържището при князете". На български: "на площада при градските старейшини".

Много интересни преводи от "старославянски" на български правите, г-н Тамарин. Впечатлен съм! Благодарение на вас, научих, че думата "княз" се нуждае от превод на български, че "архонт" може да се преведе като "старейшина", но не и като княз, а също и че градските старейшини някак по ваше си подразбиране не могат да са князе.

От друга страна, и двата града Филипи и Филипопол са били доста известни, за да бъдат объркани.

Стига човек да има нужната мотивация, може да се "обърка" и съвсем... съзнателно.

Не е казано, че са пътували с кораб или лодка по река. Отплавали били от Филипи.

Е, може да са отплавали и с балон. Като Амундсен.

Може би се подразбира, че са отплавали от Neapolis/Кавала: "Neapolis was a town of Macedonia, and the harbor of Philippi".

"Може би... Може би...", както се пееше в една родна песен.
А може би "може би" няма място в научната аргументация. Защото тогава и изводите си остават в рубриката "Може би".

На български е Марица, а не Хебър.

Това ще го запомня и непременно, ако имам възможност, ще го кажа на българите от Поибрене. Току виж се освестили и преименували името на селището си на Помаричене.

Няма нищо общо с името Европа ().

На ваше място не бих заложил и десетачка на това твърдение.

Само едно общо съображение, изказано в стила на някои патриотари: разберете, че гърците не са имали никакви основания да предпочетат Филипи пред Филипопол, понеже и двата града за тях са гръцки.

Сега остава да разберем защо представители на "вселенската" "православна" църква от България и Украйна наричат в два независими източника града, в който е ходил Павел, не Филипи, а Плъпдивъ. Може би от патриотарщина? Или Филипи някога се е казвал по този начин? И двете версии ще трябва да ги докажете, а докато го направите, ще приема една трета версия. Нея ще си я запазя за себе си, за да не ви докача. Но ако държите да си разменяме своеволни епитети от типа на "патриотарщина", може и да ви вържа. Вие си решавате - вие задавате и тона!

[Pomak]

Преди няколко седмици се получи една, за някои събеседници напрегната, дискусия относно оценките на западни учени за т.нар. „чалга-култура”. Нещата имат по-широки измерения и не бива да се абсолютизират.

Необходимо е да се знае, че точно в Западна Европа също работят много сериозни наши учени, които продължават да „отсрамват” състоянието на научните изследвания, свързани с България. Има и много специалисти, които ценят този принос и се изказват не само положително, а и компетентно и навременно.

Проблемът често е просто в това, че на подобни явления не се дава гласност и последните остават незабелязани, както от академичните среди, така и от широката публика.

Напоследък ми попадна един интересен и много важен отзив на немски език в германското списание „ABDOS-Mitteilungen”. То представлява официален информационен бюлетин за научните работници на германските библиотеки и има за задача да обърне специално внимание върху най-важните чуждестранни научни публикации. Вълнуващо е, че в списанието [ABDOS-Mitteilungen 27 (2007), Nr. 2, S. 37] е отпечатана рецензия относно последното обширно и изключително важно изследване на А. Чилингиров: „Цар Симеонивият Съборникъ” от X век. Изследвания I. Берлин – изд. Виделина, 2007 - 131 с. – ISBN 978-954-8925-38-9.

Факт е, че в българската научна литература досега въобще не съществува какъвто и да е отзив. За нито една от шестте последни книги (видели бял свят за последните шест години) на Чилингиров, нито останалите над 500 публикации, не е поместен досега нито един ред в българската специализирана литература. Факт странен, но и обяснен в самата рецензия – широчината на научната полоса в която А. Чилингиров работи, броят на езиците, които изследователят ползва, материалите, до които той има достъп, както и опитът му, натрупан в множество европейски университети, академии, археологически разкопки вероятно респектират родната академична общност до такава степен, че да не се намери никой „смелчага” и да анализира (или въобще продължи дискусията) по темите, с които Чилингиров от десетилетия разработва.

От споменатите вече шест книги на д-р А. Чилингиров, излезли през последните 6 години, това е третата, която е рецензирана в споменатото германско списание. Уникално е, че в същото списание въобще не са рецензирани други книги на български автори – факт достатъчно ясен за приноса му.

Рецензентът - Хорст Ролинг е без съмнение един от най компетентните германски слависти и е главен рецензент в този ресор на списанието. За издаването на публикациите на Българо-Германското дружество Хорст Ролинг е предоставял винаги финансова подкрепа – неоспорим факт за неговото приятелско отношение към българската култура, история и наука въобще.

В тази връзка намирам, че е крайно време да се релативира и диференцира точно в противовес на господстващото мнение в българските медии за незаинтересуваност и дори враждебност на германската научна общественост към България, именно и поради факта на отношението на споменатото списание и неговия рецензент към България. Същото се отнася и до Клаус Шрамайер, който в действителност е голям приятел на българския народ и ако си позволява да критикува българската политическа и правна система, както и българските управници, то е поради факта, че се изразява известна загриженост за случващото се из държавата. Затова нито може, нито трябва подобни изводи и анализи да бъдат считани завраждебно отношение към нашия народ.

С удоволствие прилагам на заинтересованите един свободен български преводен вариант на рецензията за последната книга на А. Чилингиров, като сърдечно изразявам благодарността си за неговия принос към науката и се радвам, че имаме такива учени! Желая му успех във всяко едно начинание!

________________


Превод:

ABDOS-Mitteilungen 27 (2007), Nr. 2, S. 37

9. История на литературата / Литература / Текстове

„Цар Симеонивият Съборникъ” от X век. Изследвания I. Берлин – изд. Виделина, 2007 - 131 с. – ISBN 978-954-8925-38-9.

Като рецензент на споменатия автор (1), човек си остава с гузна съвест, защото огромните му литературни познания, документирани чрез всяка отделна глава от представената работа едва ли изобщо биха могли да подлежат на някаква рецензия. В допълнение на това трябва да се отбележи и широкия методичен обхват и съобразяване с аспектите на историята, църковната история, изкуството, съответните материални и технически страни на изданието, чиято необходимост и важност също е макар и между другото доказана. В работата бива събрана и сортирана десетилетна, последователна и може да се каже изключителна изследователска работа. Заглавието се отнася до един литературен документ (2), въпреки това е само един фокус, в който се отразява една особено интересна тристранна връзка между Византия, България и Русия, която е намерила академично начало в Германия през миналия век чрез A. Margulies (1897-1928) (3) и програмно доразвита от Hans Koch (4) (1894-1959).

В забележките от увода (с. 5 сл.сл.) авторът формулира 14 въпроса, които засягат този литературен документ., нещо повече – тангират отношението Византия-България-Русия  през 9-ти и 10-ти век, като преди всичко засягат съответната научна история до днес и поставят под въпрос «господстващото» мнение и досегашните резултати. Че този първи том предлага едно обширно изложение върху научната история е напълно резонно. При това авторът съвсем не е избегнал и полемиката, която достига научната политика и (националната) идеология. Ясен пример затова е цитатът от G. Orwells (1903-1950) „1984“ (1949), чрез който споменатият утопичен роман (5) да напомни за манипулацията на науката и нейната история. Става въпрос за историческата истина за ролята и приноса на България в средновековната култура – най-вече при християнизацията на Русия, за което вече обърнах внимание в рецензията от ABDOS- Mitteilung 22.2002,2-4.

При това авторът стъпва на стабилна основа в научния и политически живот. И още с този първи том успява да «хвърли огромен камък във водата», който няма да образува само кръгове, а ще предизвика вълни. С голямо нетърпение може да се очаква продължанието, макар резултатите от цялостното изследване да са предсказуеми и сега – след изданието на първата част.
Една такава задълбочена работа, почиваща на най-обширни източници и литературни познания, която не не страхува от остра критика и полемика, заслужава внимание и ясно изразена благодарност за смелостта при решаване на принципни въпроси от средновековната култура и историята науката.

Хорст Ролинг

Бележки:
________________
1. ABDOS Mitteilungen 22.2002, 2-4, S.42: ebda., 26.2006, 1, S. 29.
2. Balgarska Literatura.Enciklopedičen rečnik, Sofija 1992, S. 408 f.; Kirilo-Metodievska Enciklopedija II, Sofija 1995, S. 50ff.
3. Helmut Wilhelm Schaller: Die Geschichte der Slavistik in Bayern, Neuried 1981, S. 209 ff.
4. Deutsche Biographische Enzyklopädie 5, 2001, S. 640.- Hans Koch: Byzanz, Ochrid und Kiev 987-1037 in: Kyrios 3, 1938, S. 253 ff., auch in: Ders.: Kleine Schriften zur Kirchen- und Geistesgeschichte Osteuropas, Wiesbaden 1962, S.9ff
5. Metzler Literatur Lexikon, Stuttgart 1984, S.456f.

Здравейте г-н Беров,
От това, което съм прочел от д-р Асен Чилингиров (повечето неща благодарение на "де-зората") разбирам, че той е привърженик на автохтонната или по-точно скитската теория за произхода на българите, която - в повече или по-малко завършен вид - е лансирана в началото на миналия век от д-р Ганчо Ценов (Произход на българите и начало на българската държава и цръква, София, 1910). Тази книга и другите трудове на Г.Ц. предизвикват не просто негативна реакция у тогава господстващата школа в българската наука - тази на Васил Златарски, Петър Мутафчиев, Петър Ников и др. (напр. езиковеда Стефан Младенов също) - те предизвикват умопомрачен бяс у въпросните господа, като най-меката квалификация за д-р Ценов от тяхна страна е Querkopf (не знам немски, но ми прилича на "тъпанар" или нещо подобно). И тъй като "възпитаниците" на това историческо течение преобладават и днес в нашата историческа наука, затова е такова и отношението им към д-р Асен Чилингиров. Не тяхната незапознатост с трудовете му, или с отношението на немската научна общественост към него, или каквото и да било друго - не. Тяхната ненавист по-скоро към всичко и всички, които са си позволили да оспорят постулатите на Шафарик-Иречек и Васил Златарски и последователите му. Може надълго да се разсъждава за подбудите както на Иречек, така и на Златарсдки и компания така неистово да искат да ни направят пришълци от Азия, но фактът си е факт.
Помака