Кой знае по какви причини, Рени разправя, че ме била видяла да куцукам "театрално" между някакви крави под Кози камък. Истината е, че берях пърхутки - свежи и твърди. И после даже ги изядохме - и Рени участваше в консумативната операция. А пък Инди и Белчо по същото "театрално" време, го бяха запрашили нагоре към тракийското светилище над Ковачевица, като трябваше някой да се жертва - тоест аз - и да не види Кози камък. Имах си и причини - надали щях да ги следвам по баира с темпото, с което се движат нормалните планинари при нормални обстоятелства: имах контузия на лявото коляно. Още я лекувам. Та откъм Доспат се задаваше една новозакупена кола (и по онова време още

Писателят Георги Данаилов пред къщата си в Ковачевица

неоткрадната - както се случи около месец по-късно). Тя беше (и сега е -  полицаите все пак я намериха) на Хихи. Никой от нас тримата пионери-експедиционери обаче тогава не й знаеше марката, камо ли цвета. А с този автомобил по особено трасе пристигаха в Ковачевица също три отбрани градинарки и един бамбашка градинар - човекът зад волана.

Чаках ги на пътя, защото ония двамата мегалитомани свърнаха по една немаркирана отбивка към въпросния Кози камък с роувъра на Белчо, че да си спестят два-три километра пеши преход. А пък тримата лентяи и Рени междувременно пристигаха откъм Доспат. Та някой трябваше да стои досами тъпото разбито шосе и да гледа внимателно всяка кола от всякаква марка и с всякакъв цвят - дали пък зад волана не седи Хихи и дали пък в нея не се возят Хелън, Маргото и Рени...

Е, дочаках ги хероически. За да ми разказват някои от тях след това как съм куцукал "театрално сред кравите".

Не ги е срам!

Нетеатралната причина за куцукане ме спря по средата на пътя до параклиса "Св. Георги" над Ковачевица предният ден.

Имам специални отношения с този светец. Ама баирът се оказа свръх силите ми. И тръгнах да се връщам, чак когато стигнахме дотам, докъдето можех въобще да ходя, пък Любомир Цонев-Инди и Белчо Дончев продължиха самоотвержено нагоре.

Надолу засновах по спиралата - да намаля стръмнината. И навсякъде около пътя си виждах безумни количества от каменни градежи - тия траки ли са били, българи ли - все тая - бяха иззидали с камънак и с непонятни, пък и крайно разнообразни цели всички планински склонове наоколо.

И в края на безкрайното слизане, точно в това село, се срещнах "след десет години-и-и", както биха припели от ФСБ, с писателя Георги Данаилов.

Този човек впрочем много нещо е иззидал - в символичния смисъл на лафа, искам да кажа.

В символичния?!

Господин Данаилов, ще започна малко необичайно. Има един българин, който се казва Любомир Цонев, физик, българският Индиана Джоунс, както го наричаме ние, въпреки съпротивата му. От две години го е обхванала страст към големите камъни, към мегалитите, които са ни оставили хората, обитавали тези земи преди 1500, 2000, 3000 години. Съществува много хубав камък и тук, край Ковачевица, където се каним да отидем заедно с адаша...

- Ако имате предвид камъка, т. нар. Козата скала, за съжаление, той е повреден жестоко от иманяри. Жестоко! Ще се убедите сам, но все пак заслужава да се види.

Основното, което констатира Любо Цонев из страната, са разрушения - от иманяри, но и от обикновени вандали. Местни хора му разказали, че близо до Безмер е имало двойка долмени, разрушени от двама булдозеристи, които се състезавали кой по-бързо ще се справи със събарянето на уникалните каменни постройки, оцелели хиляди години...

- Ами аз съм виждал в София на нашия булевард в “Люлин” двама булдозеристи, които се състезаваха, като се бутаха един друг, а зад тях строителството си вървеше и кипеше... Но, да ви кажа, не съм сериозно запален по мегалитите, вероятно просто не ми достигат познания и интереси. Даже тази година за пръв път отидох до Дяволското гърло. Наистина е вълнуваща гледка. Ливадийската пещера ми направи впечатление с друго. Много е красива, а като си помислиш, че милиони години са се отцеждали водните капки, за да се получат тези образувания... Може да се направи аналогия и с човешката култура, която също се е изграждала, да кажем, като един сталагмит – издига се, издига се, издига се, докато най-сетне се превърне в един готически храм. И ти седиш и се маеш и чудиш, когато застанеш пред него. И разбираш колко много сме загубили ние през вековете в някои отношения...

познато у нас. Има един американски социобиолог, който написа една извънредно интересна книга, казва се “Върху природата на човека”, за която получи наградата “Пулицър”.Това четиво е много любопитно. Социобиологията е интересна с това, че се занимава с неща, които се смятат за аксиоматично принадлежащи на човешкото общество, а всъщност се намират в зачатъка на живота. Не говоря само за организации, за примери с мравките или термитите - или пчелите. Говоря за много неща, които са пред очите ни, но не сме се замисляли.

Термодинамиката?

- Ами да. Оказва се, че колкото и да смятаме, че човекът е отишъл далеч в сътворението, този венец на природата е прорасъл в една основа, която е от друг живот. Колкото повече познаваме света, толкова по-неразбираем става. Например вие, предполагам, ползвате телевизия, компютър, интернет, но 99,99% от хората не знаят как функционират тези неща. Но ги оползотворяват. Ние използваме все повече и повече предмети, които не знаем какво представляват. Та даже и мобилните телефони. Това е една много интересна и съвременна тема – доколко човек е обвързан с вещите, с които си служи, с които прогресира, но същевременно е и поробен от тях.

Дали е техен господар или роб?

- По-скоро ставаш едновременно и двете. И в мига, в който станеш роб, е жестоко. Тука в селото два дена нямаше ток и веднага се усети духовен срив.

А къде е културата в това?

- Културата се поддържа от всичките тези неща, които могат да бъдат използвани за културни нужди или цели. Къде е културата в един телевизионен апарат? Би имало култура, ако предаванията бяха на съответното културно равнище. (Смее се)

А Фарадей, чиито открития например са в основата на телевизионната телекомуникация, да речем, той не е ли част от културата?

- Разбира се, разбира се. Мисленето е културно занимание.

Защо обаче все още има хора, които говорят за култура и за наука като за различни, дори противоречащи си дейности? - Защото не могат да разберат, че науката е част от културата. Изобщо е немислимо да си представим културата без науката. И до ден днешен се чудим как са изградени пирамидите. Но знаем, че в никакъв случай те не са направени посредством някакви знания, които не можем да си представим. Понякога изкуството и науката се допират по много любопитен начин. Гледах един филм за Сталин по “Дискавъри”. Във филма се казва, че Сталин е изпратил някакъв агент, за да преследва Троцки и да го убие, където и да го открие по света, което не съвсем точно, защото всичко се е правило къде по организирано. Но в края на краищата един

Къща в Ковачевица

агент на НКВД от испански произход успява да се добере до Троцки в Мексико, където е живял тогава, сприятелява се с него и един ден го убива с ледена висулка според българския превод. При което аз изтръпнах, защото нали се сещате...

Че действието се развива в Мексико...

- В Мексико ледените висулки са малко необичайно явление. После как с ледена висулка ще пробваш да затриеш най-търсения от Сталин човек за убиване? И после, Троцки бил убит с търноокоп. Преводачката не се замисля за истинността в превода и лесно превръща по слух “брадва, кирка” в “ледено острие” (axе pick и ice spike).

Химикът как стана писател?

- Ще бъда съвсем кратък. Разбрах, че от мен няма да стане сериозен учен, че съм изостанал в развитието на съвременната наука. Това изискваше математическа подготовка от висока класа в областите, които ме интересуваха. И поради това започнах да се интересувам от изкуство.

Усещате ли се по-близо до Бога, когато живеете в едно селище, което е на няколко века, в къща поне на неколкостотин години, на 15-ина километра от тракийско светилище?...

- Ще ви отговоря като Йожи Перец – аз съм агностик. Тъй че моите сметки с Бога са прости – нито искам нещо от него и, надявам се, и той да не иска нищо от мене.

Имам предвид понятието Бог в Айнщайновия смисъл – символ на реда, на истинността, на звездния закон над нас...

- Не вярвам в задгробното съществуване, затова съм много наясно със себе си за тези неща. Не се измъчвам, както много философи с темата за възкресението или смъртта. Много по-близо съм до епикурейците. Вълнува ме съвременникът тук и сега.

Човекът е съвременно понятие.

Ковачевица, 25 октомври 2004, Снимки: Авторът