19-03-2004

Online от 1 юли 2002

 

 

Начало

Либертариум

Знание Клуб

Документи

Галерия

Проектът

Правила

Контакт

 

10 март 2004 16:00

В търсене на Дионисиевото светилище (2)

проф. Николай Овчаров, Даниела Коджаманова, Милен Камарев

Balkan Media Agency

Българските мегалити: Начало

Стоунхендж не е друидско светилище

Българският Индиана Джоунс в търсене на съборения храм

Храмът на Дионис просто не може да е в лозето на "Винпром-Пещера"

Мегалитният храм на Дионис: -1-  -2-  -3-  -4-

 

Със сигурност обаче култовото място на каменния връх вече се използвало в късната фаза на каменно-медната епоха (халколит), края на V - началото на IV хил. пр Хр. Именно тогава в днешните български земи от хората е бил добит първия метал - медта. Това е епохата на най-старите златни находки в света, намерени като погребални дарове в прочутия Варненски халколитен некропол. Достиженията на тази цивилизация са били усвоявани в различни части на европейския континент дълго след като самата тя е изчезнала.

По това време в Източните Родопи се създала система от десетки скални светилища. Основната черта на тези археологически паметници е, че са били търсени и подбирани изявени скални върхове, много често с регистрирани магнитни аномалии, със стръмни или отвесни склонове и лесно влизане само от едната страна. Появата на скалните светилища може да бъде свидетелство за оформящата се идея за ограденото свещено пространство("теменос"). Култовите ритуали са били изпълнявани от определени хора - шамани или жреци, а достъпът на обикновения човек е бил ограничен. Всъщност точно това време трябва да се приеме за начало на мегалитната култура, продължила развитието си през бронзовата и ранножелязната епохи, за да бъдат накрая светилищата засвидетелствани и в писмените източници на античните автори.

На сегашния етап от проучванията е трудно напълно да бъдат изяснени обхвата и характера на светилището на Перперикон през късния халколит. Несъмнено "осветеното" култово пространство е заемало плоската скална тераса на върха с площ 12 дка и някои скални площадки встрани под нея. След пълното разкриване на югоизточната част на тази тераса бе разчистена естествената система от скални пукнатини, покрили хълма като мрежа и представляващи резултата от активната сеизмична дейност в древността. Цепнатините са били образувани по посока север-юг и имат дължина до 30 м, дълбочина до 5 м и широчина до 0,4 м. В различни епохи хората са дообработвали със сечива тези естествени образувания съобразно своите нужди - от своеобразни култови ями до отточни канали за атмосферните води в по-късно време. Това е довело на места до силно разбъркване на многобройните материали, намирани в пукнатините. Засега главните находки от каменно-медната епоха произхождат от няколко грубо изсечени в скалата ями. В някои от тях се откриват материали от бронзовата и ранножелязната епохи, допълнително размесени с антични и средновековни находки.

Любопитен момент е намирането на голямо количество парчета от глинени мазилки, върху които ясно личат следите от дървени колове и плет. Очевидно става дума за наличието на сгради със стени от плет, обмазан дебело с глина. Този тип жилищни конструкции е бил характерен за днешните български земи през цялата праисторическа епоха.

За щастие на археолозите, една от ямите не бе разбъркана в по-късни времена и в нея се откриха изключително находки от каменно-медната епоха. Тя има полусферична форма и се явява завършек на най-дългата скална пукнатина на върха. Както и при другите свързани с халколита ями, следите от изсичането в камъка имат вид на мида и напълно се отличават от всички други следи, оставени при по-нататъшното дълбаене на скалите от хората. В тези съоръжения се откриха дребни въгленчета от култови огнища.

Разкопките на халколитното светилище на Перперикон дадоха и много интересни находки. Керамичните съдове са със стени, рисувани с червена паста и комбинирани с декорация от врязани линии. Други са с характерната за периода украса с графит. От глина са изработени и други уникални предмети като фрагменти от култови масички, части от идоли, съдче в облика на яребица, където, според известните аналогии са били съхранявани опиати, употребявани от жреците за изпадане в транс. Два аплика за стена представят главите на някакви страшни риби-демони, които засега са единствени по рода си и могат да се определят само общо в праисторическата епоха.

Подобна е ситуацията с фрагмент от глинен диск с нанесена набодена украса по горната повърхност. Интерес представлява самото подреждане на врязаните черти и резки, при което праисторическият майстор-грънчар като че ли е търсел някаква система. Дали не става въпрос за древни астрономически или календарни изчисления? След анализа на масовата керамика от късната каменно-медна епоха от Перперикон се оказа, че тя има известни различия с формите от комплекса Коджадермен-Гумелница-Караново, характерен за централните части на Тракийската низина. От друга страна се наблюдава близост с комплекса Криводол-Сълкуца-Бубани хум, присъщ най-вече на западната част на Балканския полуостров. Оттук може да се допусне, че обитаването на Перперикон през тази епоха се отнася към края на III фаза на комплекса Коджадермен-Гумелница-Караново и е продължило синхронно с комплекса Криводол-Сълкуца-Бубани хум, като обаче са се запазили някои черти, характерни за керамиката от Тракийската низина.

Анализът на керамиката говори за придвижване на човешки маси от равнината на запад, към полупланинските и хълмисти области. Някои учени смятат, че още през халколита Родопите са били "Свещена планина" за хората и техните многобройни светилища са станали обект за посещение от хиляди поклонници от низините, оставяли своите дарове по величествените скали.

Археологическите разкопки на Перперикон дадоха множество произведения от камък. В Източните Родопи липсват находища от кремък и затова хората са изработвали своите оръдия от кварц и дори от полускъпоценни камъни. Със сигурност от каменно-медната епоха е дългият 20 см великолепен нож за жертвоприношения. Единствено той е от восъчен кремък, което показва, че е внесен отдалеч - според специалистите най-вероятно от днешна Североизточна България. Едва ли е случайно грижливото полагане на ножа в една от скалните пукнатини, използвани за култови хранилища.

Забележителни са двете "калъпести" каменни брадви с полирана повърхност, изработени съответно от амфиболит и серпентинит. Истински произведения на изкуството са няколко триъгълни стрелички със съвсем малки размери, които предопределят култовото им предназначение. Майсторът така фино е обработил и полирал повърхността на полускъпоценния камък, че светлината искри през тях. Не всички от тези находки от Перперикон могат да бъдат определени абсолютно точно в периода на халколита и евентуално трябва да се отнесат към следващата, бронзова епоха. С откриването през 2003 на керамика от нейния ранен период (III хил. пр.Хр.) стана ясно, че култовите дейности на хълма са продължили без прекъсване.

Светилището се разраствало и така се достигнало до кулминацията в къснобронзовата и ранно желязната епохи (ХVІІІ-VІ в. пр.Хр.). Находките се откриват отново в скалните пукнатини, напластени и размесени с по-ранните материали. Керамиката от късната бронзова епоха е представена с характерната техника "фурхенщих" - врязване по стените на съда на красиви изображения и запълване на контура с бяла паста. Бяха възстановени няколко цели композиции с божества, имащи пряко отношение към култа към Слънцето.

В този период това вече е в тясна връзка с търсения храм на бог Дионис и надолу ще се спрем подробно върху тези факти. Керамиката от ранножелязната епоха следва плътно хронологически и се регистрира с присъщите й орнаментални техники - коси и вертикални канелюри, псевдошнурова и щемпелувана украса. Археологическият контекст, в който се намират материалите от бронзовата и ранножелязната епохи, е идентичен с този от късния халколит. Всички те са концентрирани около култовите места, във въпросните пукнатини и грубооформените в камъка ями. Непрекъснатото използване на скалните повърхности през следващите исторически периоди е унищожавало строителното натрупване, което учените наричат вертикална стратиграфия. Тази картина е характерна за всички скални светилища в Източните Родопи.

Остава да се търси т.нар. хоризонтална стратиграфска позиция. В това отношение като най-близък хронологически и териториален паралел на Перперикон трябва да се посочи ситуацията на светилището и крепостта Евмолпия в Пловдив. Един от основните въпроси, които стояха за решение пред археолозите, бе да се отговори защо и как са попаднали материалите в скалните пукнатини. След много наблюдения се достигна до изключително важния извод, че находките в цепнатините не са преотложени вследствие на дъждовни порои. Откритите фрагменти керамика често са с размита външна и вътрешна повърхност, обаче винаги са с остри ломове при счупванията. Това предполага дълго излагане на съдовете на атмосферно влияние, но не и влачене на натрошените фрагменти от дъждовната вода по земната повърхност.

Друг аргумент е, че в скалните пукнатини липсва ситуацията, която археолозите означават с термина "културни напластявания". При едно непрекъснато свличане и преотлагане на материали след поройни дъждове, пълнежът от пръст би трябвало да бъде доста "шарен". Вместо това се наблюдава еднородна тъмнокафява или жълтокафява пръст. Оформя се идеята, че от времето на каменно-медната епоха нататък на скалния връх са били принасяни хранителни дарове. Керамичните съдове, в които те са били съхранявани, са били оставяни на открито за дълго, откъдето се е получило размиването на повърхностите им. По-късно те са били полагани в пукнатините и грубооформените ями. На скалната тераса е имало култови съоръжения - сгради, огнища, тризни, от които се откриват нищожни следи.

Главният въпрос при изследването на Перперикон бе и си остава - кога човекът е започнал да обработва скалата. Като се изключат грубооформените в камъка ями от халколита, всички останали и видими днес съоръжения са създадени по-късно, вероятно от къснобронзовата епоха нататък.

Перперикон е емблематичен обект на тракийската мегалитна култура. В него са представени практически всички видове скални съоръжения: класическия тип трапецовидни ниши; едно-, дву- и трисъставни преси за вино (т.нар.”шарапани”) с кръгла, обла, квадратна или правоъгълна форма; разнообразни улеи, басейни, канали. Най-сетне възникват скалните храмове, дворци, сгради, цели улици и площади. Именно това хилядолетно развитие, фиксирано от длетата на поколения хора, постепенно ни води към основния проблем за локализацията на прочутото светилище на Дионис.

Всичко казано дотук само създава предпоставките за търсенето на храма на Дионис на Перперикон. Подобна приемственост между праисторическите и античните култове, а по-късно и християнската религия, съществува на доста места в Източните Родопи. Достатъчно е да се спомене разкрития от нас в последните години великолепен археологически обект до хижа "Боровица" в горната част на яз. "Кърджали". Там под средновековната църква и по-ранната късноантична базилика се откриха светилища, съществували последователно в каменно-медната и бронзовата епохи, като последната бе представена дори с така редките произведения от метал.

Очевидно за доказателството на нашата теория за Перперикон бяха необходими съвсем различни аргументи. Индикация за важността на свещеното място даваха някои находки от разкопките. Несъмнено е уникален фрагментът от каменен надпис, върху който са оцелели три знака от критското линеарно писмо А. Това е една от най-старите човешки писмености, използвана в Средиземноморието през ХV-ХІV в. пр.Хр. Тя може да се чете единствено фонетично, а смисълът на езика още не е разгадан от учените.

Само допреди десетина години се смяташе, че линеарното писмо А е било употребявано изключително на Крит и околните острови. Напоследък се намериха паметници по крайбрежието на Мала Азия, в Гърция и на егейските острови. Ето че вече разполагаме с надпис от вътрешността на Тракия, открит именно на Перперикон. Той поставя и въпроса за тесните връзки на свещеното място с великата крито-микенска или минойска цивилизация - един проблем, който тепърва ще се решава.

Светлина върху този въпрос хвърля и откритата при проучванията къснобронзова керамика, за която вече стана дума. Един уникален фрагмент от глинен съд показа търговски връзки с крайбрежието на Мраморно море още през ХVІІІ-ХVІІ в. пр.Хр. Великолепната декорация в стила "фурхенщих" представи пред изумените ни погледи древни божества, чиито имена никога няма да научим. Става дума за много силен соларен култ, защото изображението на Слънцето се среща навсякъде - на дъното на съдовете, сред растителна украса, дори като оформяне на главите на антропоморфните персонажи. По излъсканата до блясък гарвановочерна повърхност на разнообразните керамични форми се откриват множество врязани и запълнени с бяла паста растителни и геометрични орнаменти. Някои от тях, например спиралите, показват определено сходство с декорацията в микенската керамика.

Несъмнено обаче досега на Перперикон се намира изключително тракийска къснобронзова керамика, в която се усеща прякото влияние от юг. Съвсем не е случайно, че точно в Родопите се откриват богато орнаментираните съдове от тази епоха, докато в другите части на днешните български земи те са много по-семпли и с некачествена изработка. Както стана ясно, през къснобронзовата и ранножелязната епохи (ХVІІІ-VІ в. пр.Хр.) хората продължавали да поставят култовата керамика в скалните пукнатини и грубооформените в камъка ями.

Но най-голямото постижение на археолозите в последните години бе разкриването на първите архитектурни съоръжения, изсечени в скалите именно в тези времена. За да се стигне до такива фундаментални наблюдения се премина през дълъг период на напрегната теренна работа, догадки и колебания. Работата е там, че хилядолетия наред различни култури са обработвали скалите и са ги оформяли по свой вкус. Появявали са се нови и нови храмове, сгради, улици, а старите са изчезвали или са били променяни до неузнаваемост. Това е причината мнозина да са се обърквали преди провеждането на редовните археологически проучвания. Типичен пример бе тълкуването на дългите редици засечки по канарите, определяни като "стъпала към безсмъртието". Всъщност те се оказаха издялани опорни точки, за да може да се стабилизира крепостната стена, оградила създадения Дворец-светилище. Повратен момент в идентифицирането на ранните архитектурни храмови форми се оказаха последните няколко години. Още през 2000 археолозите попаднаха на уникален скален проход в скалите, дълъг повече от 100 м. Проучванията на геолозите показаха, че става въпрос за естествена теснина, допълнително обработена от човешка ръка. Така се е получил един класически "път към храма", по който посетителят се изкачва нагоре по грубо оформени високи стъпала. Широчината на прохода е 3-4 м., а височината на околните скали на места достига 7-8 м.

Човек се чувства буквално притиснат от тях, когато изведнъж планината сякаш се разтваря и пред него се разкрива картината на величествени канари, издигащи се на десетки метри към небето. Те са свързани непосредствено със скалното било на върха и някога точно в това пространство е бил разположен древният култов ансамбъл. Днес по прохода се достига до крепостната стена на Двореца-светилище, построена да огради разрасналите се храмови съоръжения.

Археологическите наблюдения доведоха до изключително важния извод, че в дълбока древност проходът е водел направо към огромна зала, оформена в скалите. Именно това е било ранното мегалитно светилище. При по-късните преустройства целият последен участък от прохода е бил напълно променен, но залата не само била запазена, но е заемала особено видно положение в северозападната част на грандиозния комплекс. Защото, според нашите виждания, това е било главното място в храма с прорицалище на бог Дионис.

При двете поредни археологически кампании от 2002-2003 съоръжението бе изцяло разкопано. Тази задача съвсем не бе лесна, защото насипът от пръст и камъни на места достигаше до 5-6 м. Оказа се, че след приемането на християнството в V в., свещената зала е била затрупана и превърната в склад за съхраняване на хранителни припаси. На място се разкриха четири напълно запазени и множество фрагментирани делви (т.нар. питуси) от ранно византийската епоха. Тези огромни глинени съдове за течности и зърнени храни са били закопавани, за да се използва земната хладина. Широките им устия показваха докъде е била заровена с пръст залата, докато дъната им бяха на 20-30 см. над някогашния каменен под.

Когато бе разчистен насипа, пред очите ни се представи цялата монументалност на залата, където, според нашите догадки, са били правени възлиянията към бог Дионис и прорицанията на жреците. Тя е оформена грубо в скалите и има неправилни кръгли очертания. Изсичанията са били правени с примитивни сечива и рязко се отличават от прецизните следи на съвършените длета, с които са били дълбани повечето от по-късните сгради на Перперикон. Диаметърът е различен в отделните части на съоръжението, но се колебае между 28 и 33 м.

Начало    Горе


© 2002 Още Инфо