За душата - Кино

 Неусетно Берлинският кинофестивал преполови тазгодишния си маршрут. Обещаните от фестивалния директор Дитер Кослик световни звезди кацат поотделно и на групи на парадния червен килим, проснат напреко през площад “Марлене Дитрих”, раздават автографи и отговарят на повече или по-малко умни въпроси на пресконференциите. Вечер многохилядните кинаджийски тълпи се понасят из берлинските клубове и по партитата на големите студия да превръщат нощите в ден. Сутрин на първите прожекции от 9 часа по-слабо кондиционираните колеги клюмат с глави и по-късно разчитат на съседите си за попълване на белите петна във филмовия сюжет.

“Берлинале” е определено фестивал за широката публика. Той живее от многобройните прожекции със свободна продажба на билети, а звездите са често по-близо до зрителите, отколкото на повечето от другите големи кинопрояви. Кейт Бланшет, Шарън Стоун, Джуди Денч, Жюли Делпи, Клинт Истууд, Робърт Де Ниро, Мат Деймън и Уилем Дафоу са само някои от имената, които накараха стотици почитатели да понасят с часове бръснещия берлински вятър, а хиляди да обсаждат денонощно фестивалните каси.

Две са събитията в официалната програма досега. И двете идват от Америка. Неуморимият и на 76 години Клинт Истууд представи втория филм от проекта си за войната в Пасифика през 1945 г.

“Letters From Iwo Jima”

Първият – “Flags Of Our Fathers”, който излезе в края на миналата година по екраните, анализира безпощадно някои американски национални митове. В показания сега в Берлин “Letters From Iwo Jima”, заснет в пакет с “Флаговете...”, Истууд отива още по-далеч. Зрителят е свидетел отново на същата битка за голия остров посред океана, която трае един месец и отнема 26 000 човешки живота. Този път обаче стълкновението е видяно през погледа на защищаващите позициите, обречени на смърт японци. В историята на киното са рядкост филмите, заснети от гледната точка на врага. Точно тук е рискът на Истууд, който предлага на сънародниците си не само да гледат целия филм с японски диалози, но и да приемат като застрашителен и будещ ненавист образа на американските морски пехотинци щурмуващи японските бункери. Посланието на виртуозно поставения и заснет филм е дълбоко хуманно – и вражеските войници са същите човешки същества, и те копнеят за дома, страдат от войната също както американците, дори когато съзнават, че никога няма да излязат живи от ада на Иво Джима. В Америка някои писаха, че това е един от най-силните военни филми в историята.

За душата - Не хлебом единим...

От времето, когато християнството от религиозен феномен се превръща в ценностна система, която безусловно търпи своята философска обосновка, можем да кажем, че човешкият разум се опитва да съвмести разнопосочните идеи, които имаме в наличност в библейските текстове.Примери за това можем да открием във всяка една от книгите в Стария и Новия завет. В евангелието според Йоан 10:30 се казва: „Аз и Отец едно сме”, а в Йоан 14:28: „Отец е по-голям от Мене”. В тези текстове се вижда противоречието, което принципно се отразява в тринитарния догмат на църквата за Светата Троица, където отците на църквата полагат много усилия да обосноват йерархичното отношение и битийното равенство между Сина и Отца, което по същество е парадокс (съществуването на равенство и йерархия са несъвместими). В православната и донякъде в католическата църква проблемът за изначалния битиен източник, Който е Отец, внася субординация, която остава в учението за Св. Троица.

За душата - Кино

Много шум за (почти) нищо

Преглеждайки репортажите си от “Берлинале”-тата през изминалите години, рецензентът установява, че няма почти нищо принципно ново, което да се използва като увод към съобщението за обявените снощи лауреати. 

Отново очакванията на журналисти и публика от последните 10 дни се концентрираха около едни имена и заглавия и отново журито се погрижи за почти пълен сюрприз на гала церемонията при закриването. Отново преди началото ни бе внушавано, а и всички акредитирани го разгласявахме с пълна сила, че това ще е фестивалът на суперлативите и отново след първите няколко дни, кривата на ентусиазма от видяното в официалната програма се сниши стремително към края.

Никой от отличените снощи със златната и със сребърните мечки филми не бе сред обсъжданите като фаворити заглавия. Почти пълното безмълвие на журналистическата колегия на снощната пресконференция на наградените е добра илюстрация на царящите тук настроения след закриването на “Берлинале” 2007. Не много по-различна бе обстановката и след последните две издания на Берлинския кинофестивал.

И така – Златната мечка за най-добър филм на фестивала бе връчена на китайския режисьор Куан-Ан Уанг за филма “Сватбата на Туя”. Той разказва камерна история от степите на Вътрешна Монголия – дълбоката провинция на Китай. Главната героиня е пастирка, обременена с болен съпруг и тежка социална обстановка, която настойчиво, с кураж и находчивост се бори с живота. От всички страни напира неумолимият валяк на китайското икономическо чудо, сриват се хилядолетни традиции, завещаните от дедите модели на общуване нямат шанс за оцеляване в новото време. За режисьора Уанг най-интересни са сюжетите от живота на дребните, незабележими от висотата на официален Пекин хора. Повествованието е забавено, спокойно, камерата се движи плавно и без припряност изследва последователно гигантските монголски простори и вътрешния мир на героите. Авторите използват познати вечни принципи за преплитане на трагичното с хумористичното. Правят го сполучливо, без нито една фалшива нотка.

За душата - Не хлебом единим...

ДВОЙНИЯТ ОБРАЗ НА АРИСТОКРАТИЗМА

Съблазънта на аристократизма е особена, принадлежността към аристократичния слой носи наслада. Аристократизмът е твърде сложно явление и налага сложно оценяване. Самата дума аристократизъм съдържа положителна оценка. Аристократите са първокачествени и благородни. Аристокрацията е подбор сред най-качествените и благородните. Но в действителност историческата аристокрация съвсем не показва качественост и особено благородство. Трябва да различаваме аристокрация в социален смисъл и аристокрация в духовен смисъл. Аристокрацията в социален смисъл се създава от социалната практика и подлежи на законите на социалната практика. От тази гледна точка, тя е свързана с царството на детерминизма, а не с царството на свободата. Аристократът, схващан като представител на някаква кристализирала в историята раса, е човек детерминиран в най-висока степен.
Той е детерминирай от наследствеността и родовата традиция. Аристократичният принцип в социалния живот е принцип на наследствеността, а наследствеността е детерминизъм — фатум на рода, фатум на кръвта. Социалният аристократизъм е родови аристократизъм, а не личен, родови качества, а не лични качества. Ето защо с него е свързана родовата гордост, гордостта от произхода, което е главен порок на аристокрацията. Тя трудно проявява братско отношение към хората. Аристокрацията е подбрана раса в родовия процес, чиито черти се предават по наследство. В този смисъл аристократизмът е дълбоко противоположен на пер-сонализма, т. е. на принципа за лични, а не родови качества, независими от детермннизма на наследствеността. Духовният аристократизъм, за разлика от социалния, е личен аристократизъм, аристократизъм на личното благородство, на личните качества и дарби. Персонализмът предполага аристократизъм на личните качества, недопускащ каквото и да е сливане с безкачествената маса, аристократизъм на свободата в противоположност на детерминизма, който определя живота на расата и кастата. Социалният аристократизъм утвърждава неравенство не на личното, не на личните качества, а родово, социално-класово, кастово неравенство. Смешно би било да се заявява, че дворянин, дължащ своето достойнство на кръвната наследственост, или буржоа, дължащ достойнството си на наследените пари, са придобили с факта на наследяването и лични качества, които ги поставят по-високо от човек, неполучил нито кръвно, нито парично наследство.