Няколко Думи За Змей Горянин

Литература - Антитоталитарната

На последния етаж в кооперация на бул. „Евлоги Георгиев”, сега „България”, живееше със съпругата си Соня писателят Змей Горянин (Светозар Димитров). За пръв път влязох в този дом в началото на 50-те години, заведен от племенницата му – студентската ми приятелка, а след това и съпруга (под негово кумуване). Често отивахме „само за пет минути”, а оставахме с часове и докъсно през нощта. Изключителното обаяние и ерудиция на нашия „свако Зарко” ни омайваше, а разговорите – винаги на интересни теми, оставяха трайна следа...
А този дом във физическите си измерения бе наистина малък – тясна кухня, още по-тясно антре и ... „КАБСПАЛГОСТ” – както казваше Змей Горянин. А това неблагозвучно съчетание от срички означаваше, че единствената му стая от 15-ина кв. м бе и кабинет, и спалня, и приемна за гости. До двукрилия прозорец бе (и сега е) бюрото му. Зад него – библиотечен шкаф, по чиито лавици са наредени книги, ръкописи и... шишенца с прахове за укротяване на язвата му, която го мъчеше ежедневно. На бюрото наред с обичайните настолни лампа, малка пишеща машина и папка с подредени в нея листа стояха и дузина длета и ножове от различен калибър. Докато говореше, ръцете му бяха непрестанно в движение: най-често майстореше миниатюри на манастири, църкви, параклиси, кръстове. Малкото му цигаре слизаше от устата му само когато говореше нещо сериозно и съсредоточено или пък бе дошло време за поредната доза сода бикарбонат. И за да бъде по-пълна картината, трябва да добавя, че в този дом винаги е присъствал и трети жител – вечният любим на писателя, котарак, който час по час търсеше ласките на стопанина си. Неслучайно е и герой във веселите стихове за деца „Лудориите на котарака Панчо”.