Литература - Антитоталитарната

На последния етаж в кооперация на бул. „Евлоги Георгиев”, сега „България”, живееше със съпругата си Соня писателят Змей Горянин (Светозар Димитров). За пръв път влязох в този дом в началото на 50-те години, заведен от племенницата му – студентската ми приятелка, а след това и съпруга (под негово кумуване). Често отивахме „само за пет минути”, а оставахме с часове и докъсно през нощта. Изключителното обаяние и ерудиция на нашия „свако Зарко” ни омайваше, а разговорите – винаги на интересни теми, оставяха трайна следа...
А този дом във физическите си измерения бе наистина малък – тясна кухня, още по-тясно антре и ... „КАБСПАЛГОСТ” – както казваше Змей Горянин. А това неблагозвучно съчетание от срички означаваше, че единствената му стая от 15-ина кв. м бе и кабинет, и спалня, и приемна за гости. До двукрилия прозорец бе (и сега е) бюрото му. Зад него – библиотечен шкаф, по чиито лавици са наредени книги, ръкописи и... шишенца с прахове за укротяване на язвата му, която го мъчеше ежедневно. На бюрото наред с обичайните настолни лампа, малка пишеща машина и папка с подредени в нея листа стояха и дузина длета и ножове от различен калибър. Докато говореше, ръцете му бяха непрестанно в движение: най-често майстореше миниатюри на манастири, църкви, параклиси, кръстове. Малкото му цигаре слизаше от устата му само когато говореше нещо сериозно и съсредоточено или пък бе дошло време за поредната доза сода бикарбонат. И за да бъде по-пълна картината, трябва да добавя, че в този дом винаги е присъствал и трети жител – вечният любим на писателя, котарак, който час по час търсеше ласките на стопанина си. Неслучайно е и герой във веселите стихове за деца „Лудориите на котарака Панчо”.

В този дом много години наред, на практика от 1934-1935, та до смъртта му през лятото на 1958 г., често са гостували известни личности, сред които Елин Пелин, проф. Александър Балабанов, проф. Михаил Арнаудов, проф. Никола Обрешков, Добри Немиров, художниците Кирил Буюклийски, Васил Стоилов, Данаил Дечев, критикът Асен Балкански, композиторът проф. Георги Златев-Черкин и много други.
Не е тайна, че за кратко време през 1942 г. Змей Горянин е работил в цензурата. И през 1945 г. е осъден на една година затвор за тази му дейност. Лежи в Централния затвор 9 месеца. „Милиционерите бяха добри хора – казваше той. – Отнасяха се човешки и пазеха достойнството ни. Всеки понеделник и четвъртък ни носеха пакетите с храна, предадени от жена ми. Нерядко получавах и прочутата вкусна баница, омесена от Стефанка (съпругата на Елин Пелин).” „Със Стефанка сме ходили неведнъж и дваж на свиждане – си припомня съпругата на Змей Горянин. – Дори веднъж се случи нещо много смешно: големият букет цветя, който тя бе набрала за Змея от градината им пред къщи, го раздели на два и половината го даде на милиционера, който дойде да вземе пакетите с храна”. А на въпроса ми дали Елин Пелин е посещавал Змея в затвора, тя отвърна, че още след произнасяне на присъдата той й казал: „Соня, предай на моя мил приятел, че страдам за него, но не мога да ходя там. Презирам тези места, където хората се затварят зад решетки като животни! Пък там сега има доста и други колеги, мои приятели, които не бих могъл да пренебрегна...” Още един щрих. Години наред Змей Горянин е прекарвал всяко лято в старопланинския манастир „Седемте престола”, където е написал и едни от най-хубавите си работи. А там, на масата под „кривата слива” в двора на манастира са идвали при доктора, както са го наричали хората от околните села. Те получавали често от него ефектна помощ за болежките си, тъй като писателят е имал добри познания в тази област. Най-нужните лекарствени средства той е носел от столицата и ги е раздал на нуждаещите се селяни. Естествено – безплатно.
И още нещо. В годините след излизането си от затвора той се препитаваше с хонорари за публикации под различни имена. На няколко пъти Христо Радевски, Георги Караславов и Младен Исаев – негови дългогодишни и добри приятели, са му предлагали да го възстановят в СБП срещу една „малка” декларация, че е бил добронамерен при работата си в цензурата. Той категорично отказваше с думите: „Та именно те най-добре знаят, че не съм спирал ничий труд да излезе. Защо да декларирам нещо, което е факт?”
А по повод 100-годишнината на Априлското въстание през 1976 г. Змей Горянин бе предложен за посмъртна реабилитация като един от българските писатели, пресъздал в историческите си романи борбата на народа ни срещу петвековното иго. Но не би! Някъде по стълбата на бюрократичната йерархия някой бе казал „Не!”.
Змей Горянин е написал повече от 50 книги – трилогията „Дунавът тече”, романите „Бачо Киро”, „Звезда керванджийка”, „Ний умряхме – да живей народа”, „Силата на робите” и др., повести и разкази – значителна част за деца и юноши, стихосбирки, епиграми. За жалост книгите, издадени през 30-те и началото на 40-те години, отдавна са в забвение, а неиздадените вече цели 50 години чакат срещата си с читателите. Сред последните бе и „Спомен за моя приятел Елин Пелин”.

Кирил Захаринов

Из непубликуваната мемоарна книга

„моят приятел елин пелин”

Никога нито една работа не ме е затруднявала тъй много, както тази да напиша спомени за моя приятел Елин Пелин. Не казвам: „Да напиша спомените си”, а само: спомени, защото невъзможно е, немислимо е да напиша всичко, което ми е дала близо двадесетгодишната ми непрекъсната и непомрачена от нищо дружба с този изключителен човек.

Наистина самата дума „спомен” вече твърде много развързва ръцете на мемоариста, като го оправдава за пропуските, непълнотите и неточностите дори. За читателя е предварително известно, че в „спомените” не е казано всичко, а само това, което писателят си „спомня”. Тази уговорка е сложена още отначало и тя прави писането на спомени кажи-речи най-лекия и най-неотговорния вид литературна работа. В моя случай обаче не е така. Мен не само че не ми е леко да разказвам за дружбата си с Елин Пелин, но ми е тежко, много тежко, почти физически болезнено ми е да го направя. Аз съм длъжен. Длъжен съм еднакво пред паметта на Елин Пелин, пред българската литература, в която той заслужено заема мястото на един от най-яките подпорни стълбове, пред българския народ, който тачи и обича Елин Пелин като един от най-личните си синове.

В какво всъщност се състои моето затруднение? Защо да ме измъчва тази наистина не толкова сложна работа: да разкажа спомени от дружбата си с един човек, когото толкова добре познавам и чиите чувства към мен го правеха особено откровен, открит и искрен.

Тъкмо в това е мъчнотията. Тъкмо в това, че много добре познавах Елин Пелин и че той ми позволи, по-право пожела да ми даде възможност да го познавам така, както само много малко от неговите приятели го познаваха. Затова още в началото казах, че безполезно би било да се заема да пиша „спомените” си, а че ще се помъча да разкажа само отделни спомени от нашето приятелство – тия, които смятам, че ще са най-важните, най-показателните и най-интересните за най-много хора.

Елин Пелин беше изключителен човек – не става дума за качествата му на писател, удостоен със званието „класик на българската литература”, които са известни на всеки грамотен българин, а за човека, за цялостния човек.

От деня на нашето запознаване до 27 ноември 1949 г., когато за последен път разговарях с Елин Пелин – ние сме имали толкова много срещи и толкова дълги беседи, при които винаги той правеше или казваше нещо незабравимо, че наистина е невъзможно да бъде разказано всичко, което се е запечатало в паметта ми като скъп спомен.

Друга причина за затруднението ми е това, че разказвайки спомени, човек някак си неусетно се увлича да говори за себе си повече, отколкото това е необходимо. Казах „неусетно”, макар при повечето случаи „увлечението” да е съвсем преднамерено. Става тъй, че този, който говори за познанството си с някой бележит, но – уж от скромност – винаги е стоял в сянката на бележития човек.

На това не друг, а Елин Пелин ми обърна внимание, не помня вече по повод на кой възпоменателен лист. Смяхме се от сърце на този род мемоаристи, които Пелин нарече „лешояди”, защото, лишени от възможността да си дирят по друг начин духовното препитание, нападат паметта на беззащитните мъртъвци.

При това отношение на Елин Пелин към някои от писачите на спомени естествено е да се боя сега, когато сам се заемам с тази работа. От кого да се боя ли? – От Елин Пелин! От спомена за самия Елин Пелин! Страх ме е да не заслужа при някой случай неговия упрек:

- Колега, май и ти засветка с планетна светлина?

А може би и да не ми отправи никакъв упрек, но само да ме погледне с онова благодушно и весело пламъче в очите, което така добре се бях научил да разгадавам и което би ме жегнало по-парливо от всяко слово.

За мен моралното въздействие на Елин Пелин ще престане с моята смърт, а неговата като че ли повече го усили. И това не е книжна фраза, не е изблик на чувства от скръб, а една обмислена, съзнателна, волева подчиненост на моралния пример на един човек, чийто духовен авторитет признава и утвърждава целият ни народ.

Ето, едва написах тази фраза и ми се струва, че чувам Пелин: „Много усложни тази работа, Змейо. Тези неща са толкова по-хубави, колкото са по-прости.”

Оттук идва и третата причина за затруднението ми: да разкажа просто някои спомени от простото ми приятелство с Елин Пелин.

Нашето приятелство наистина беше сложено на съвсем проста основа: едно вярно и сърдечно приятелство между хора, които се обичат; едно приятелство без никаква корист, без никакво прикритие, без никакви съображения; едно приятелство на хора, които се разбират по всички въпроси или поне по много въпроси, а по останалите си правят неограничени компромиси и се приемат такива, каквито са. Но върху тази проста основа приятелството ни все пак не беше обикновено, а и не можеше да бъде такова, защото на едната страна стоеше Елин Пелин – най-сложният духовен организъм, какъвто някога съм срещал, па и какъвто изобщо рядко се среща. Тази сложност на Пелиновия дух за мен беше съвсем ясна...

Само преди няколко дни един възстаричък човек, като се запозна с мен, заприказва:

Вие нали бяхте приятели с бай Пелинко? И аз му бях приятел... Е, славен човек беше той! С него повече от двайсет години сме правили рибарлък... Се му съм се чудил: голям човек, книгите му по цяла България – мало и голямо ги четат, а пък нему хич не му личеше... Ей такъв, обикновен човек, като мене.

Прав беше човекът. За него по нищо не е личал големият Елин Пелин. Та сам Пелин не обичаше с нищо да сочи себе си като „бележит човек”. И в младите си години, в ония години на широкополите шапки и летящите вратовръзки, на лули от морска пяна и тънки тръстикови бастунчета, Елин Пелин се е обличал с простата елегантност на интелигент, без естравагантности, без контене, но и без небрежност и бохемщина. Така се обличаше и до края на живота си. Как би могъл моят познайник да забележи особеното у Елин Пелин? Този мой познайник с право можеше да се смята за приятел на Пелин. Един от стотината от рибарството, лова, филателията, пътуванията.

Беше през един хубав априлски ден на 1932 г. Бяхме отишли на гара Бов да риболовстваме. Там намерихме художника Асен Белковски, аптекаря Алекси Петров, проф. Димитър Мишайков – стари приятели на Пелин, към които се присъединихме. Към обед неколцина от нас свихме въдиците и се събрахме под една сянка, където смятахме да обядваме. Бяхме едва насядали и една група деца от селото любопитно приближиха до нас. Заговорих ги и разбрахме, че са ученици, дошли на разходка с учителката си. След малко видяхме и нея. Тя не беше досущ онази селска учителка, която Елин Пелин така живописно е портретирал на много места в своето творчество, но непременно беше нейна дъщеря.

Учителката любезно отвърна на поздрава ни и се позаслуша за малко в разговора между мен и едно синеоко момиченце, с коси като прегоряла ръжена слама, рисувано сякаш от Васил Стоилов. Разпитвах момиченцето знае ли някаква песничка или стихотворение да ни каже, а учителката, като че ли само това чакаше, залови се да ни представи „асовете” на своето педагогическо дело и наистина ни създаде една хубава забава, в която и момиченцето издекламира едно Пелиново стихотворение.

Елин Пелин още не беше дошъл при нас. Още стоеше приседнал на един голям камък край реката с въдица в ръце и с поглед, потопен в жълтата вода на Искъра. Когато момиченцето свърши декламацията и получи нашите одобрения, аз му казах:

- Ами ти, момиченце, искаш ли да видиш кой е написал това хубаво стихотворение? Искаш ли да видиш Елин Пелин?

И преди то да ми отвърне, посочих:

- Ето там, оня чичко на големия камък! Той е!

Всички детски очички се обърнаха към Елин Пелин. Погледна и учителката, но след миг само се обърна към мен с израз на такова възмущение, огорчение и обида, че аз се изненадах.

- Моля, моля, не заблуждавайте децата! – крясна ми тя с гняв. После с един изразителен жест изкомандва:

- Деца, след мен!

И бързо, нервно се отдалечи. Групата пое към реката и когато достигна Елин Пелин, който се прибираше да дойде при нас, учителката си изви главата на другата страна.

Всичко стана тъй бързо, че аз можах да кажа само едно изненадано: „А!” Останалите се разсмяха и започнаха да се шегуват и с недоверието на отминалата вече учителка, и с моето забъркване. Разказахме на Пелин за случката и той се намеси в смеха и шегите:

- Кой знае какъв си ме е представлявала! Их, бре колега! Защо си я разочаровал? Тя си е мислила, че съм някой...

- Дъбак! – пресякох го.

- А пък ме видя Герак!

Случката потъна в другите шеги и разговори, но когато привечер останахме двама в малката кръчмичка при гарата, пак стана дума за учителката и за нейния упрек „да не заблуждавам децата”. Пелин напомни:

- Какви хора има!... Чудни! Ето днешната учителка... Какво ли си е мислила?!

- Една дъщеря на Сълза Младенова...

Той ме загледа дълго, замислено и отговори, очевидно мислейки друго нещо:

- Навярно!

Така и не разбрах какво бе мислил по тази случка, но сигурно бе мислил нещо интересно и важно, защото изразът „Моля, моля, не заблуждавайте децата!” остана в групата на пословиците, които приятелството ни беше създало.

Сега, когато Пелин вече го няма, аз още повече съм застрашен от дъщерите и синовете на Сълза Младенова с гневния упрек, че „заблуждавам”.

***

Елин Пелин е вторият писател, чието име съм запомнил от дете. Още преди да тръгна на училище, аз се бях научил да чета, както обикновено става с деца, които имат по-големи братя и сестри – и първото стихотворение, което прочетох сам, беше от Вазов, а второто от Елин Пелин. Дали ми се е харесало Пелиновото стихотворение, разбира се, не помня, но вярвам, че ми е харесало, като съдя от възторга, с който и сега децата посрещат Пелиновата поезия. Но че особеното име ми направи впечатление – помня много добре, защото като че ли сега виждам майка си благо усмихната да слуша как чета стихотворението и сетне да ми обяснява какво е псевдоним и защо някои писатели го имат.

Колко и как съм я разбрал – не е важно. Важното е, че псевдонимът Елин Пелин ми стана мил и скъп, особено след година, когато баща им, връщайки се от работа, ми подаде един необикновен вестник и каза:

- Този вестник е за тебе.

Погеднах го зачуден, защото дотогава тъкмо той ми бе забранявал най-строго да чета вестници. Баща ми разбра моето учудване и се засмя:

- Този вестник е за деца, затова ти го купих. Другите броеве ще си купуваш сам от павилиончето.

Прочетох заглавието „Чавче” високо и ясно.

- Значи вече и децата имат вестник?

- Да, само че не излиза всеки ден, а веднъж в седмицата. Редактор му е Елин Пелин.

Кой знае защо „Чавчето” ме зарадва много повече от каквато и да било играчка. Спомням си с какво нетърпение чаках неделния ден – тогава живеехме в Русе и вестничето там се продаваше в неделя, - за да отида и си купя от павилиончето новото „Чавче”. Бивах безкрайно горд, че мога, както правят мъжете, да застана пред окиченото с вестници павилионче, да хвърля гологанчето на поличката пред прозореца на вестникаря със същия жест, с който мъжете правят това, и важно да поискам:

- Моля, новия брой на „Чавче”.

Но минаха години. Бях чел и препрочитал неговите неповторими разкази, бях плакал за страданията на неговата Елка, бях се смял и на халосника Герчо, бях се научил да виждам в кротките очи на всеки вол погледа на Белчо – и в съзнанието ми литературният портрет на Елин Пелин беше ясно очертан: равен по сила и влияние с портретите на ония велики наши и руски писатели (само тях можех да чета в оригинал), които бяха мои любимци, основа на литературната ми грамотност: Ботев, Вазов, Славейков-стария, Толстой, Тургенев, Чехов, Гогол, Максим Горки.

Започнах да пиша и да печатам тук-там из ученическите списания, една година дори редактирах заедно с Павел Спасов „Светли зари” в Русе, след гимназията получих и гостоприемство в солидното списание „Хиперион”. Дойдох в София като член на групата на младите писатели около списание „Стяг”, а случаят не ме срещна поне веднъж с моя най-стар литературен познайник Елин Пелин.

Наложи ми се отново да се върна в родния град Русе. С д-р Михаил Стоянов започнахме издаването на литературен вестник „Северянин”, взехме да каним сказчици от София за тъй наречения народен университет Северянин. Идваха Добри Немиров, проф. Стефан Младенов, проф. Ал. Балабанов.

Балабанов идва няколко пъти. Хареса му интелигентната публика на Русе, а и тя го хареса и всяко негово идване биваше за града значително културно събитие. След сказките обикновено отивахме – десетина и повече души – да вечеряме в ресторант, а след вечеря Балабанов биваше непременно мой „гост на кафе”. Тия незабравими „вечери на кафето”, както ги бе нарекъл в едно свое писмо Балабанов, за мен бяха по-ценни от самите сказки. Професорът напускаше лекторската си трибуна и топло, по другарски и батювски учеше, съветваше, упрекваше, гълчеше – мене и своя някогашен студент д-р Стоянов.

Една вечер разглеждахме излезлия току-що брой на „Северянин”. Балабанов нещо похвали, друго отмина с полуусмивка, а трето – не помня какво – го разлюти страшно:

- Това е глупост! Това е дивотия! Това е престъпно издевателство с хартията! Това е литературно кощунство! Как може такова нещо да се печата във вестник? Мишо, за тази работа някой нервен читател може да ти счупи главата!

Като поуталожи малко яростта си, продължи относително по-спокойно:

- Тези работи и за Вазов са архаизми. Вижте как пише Елин Пелин! Прочетохте ли „Черни рози?” Образци! Защо да не пишете като Елин Пелин и вие, и сътрудниците ви.

- Защото не можем! Отговорих аз почти на себе си, тъй като винаги когато професорът се ядосваше за нещо, тактично оставях за гръмоотвод д-р Стоянов.

- Не можете ли? – крясна Балабанов, но внезапно се засече сам, а после се разсмя. – Е, разбира се, че не можете! Все едно да взема и ти се сърдя, че не пишеш стихове като Гьоте.

И започна да разказва за Елин Пелин, за неговата необикновена надареност, за гения му на поет (направи ми впечатление, че Балабанов винаги го наричаше поет, а не писател) и за удивителните му качества на човек.

Слушах с възторг ентусиазирания разказвач, защото това, което той казваше, напълно се покриваше с моето виждане за автора на „Гераците”, „Нечиста сила”, „Иглика”, „Спасова могила” – на всички прелестни разкази, които при всяко ново прочитане са ме вълнували все по-дълбоко и по-силно.

- Аз съм говорил за вас с Пелин. Много съм му говорил. Показвал съм му и „Северянин”. Някои неща е харесвал... и за тази вечер ще му кажа. А може напролет да дойдем двамата. Ще го доведа, за да направим едно литературно четене.

Но не дойдоха. Балабанов замина за Берлин, сетне ходи в Лондон – мисля, за някаква конференция на Пенклуб. Така мина пролетта, и лятото, а в началото на есента аз се преместих на постоянно местожителство в София.

Тук се свързах с нови хора, с нови литературни работници, които и по години, и по разбирания ми бяха по-близки: Мария Грубешлиева, Орлин Василев, Николай Хрелков, Тодор Ценков, Дим. Стоевски (д-р Дим. Чолаков) и някои други. Всяка вечер бивах с тях в кафене „Роял” и пак случаят не можа да ме свърже с Елин Пелин. Бях загубил дирите и на проф. Балабанов. Един-два пъти го потърсих, казаха ми, че е в провинцията, и оставих пак на случая да ни срещне някога.

Знаех Елин Пелин по вид. Бяха ми го показали в „Цар Освободител”, но не ми стигна куражът да отида и сам да му се представя. Страх ме беше да не би да се отнесе студено и горделиво към мен и да ме разочарова.

По-сетне научих, че и Пелин се заинтересувал за мен. Бях започнал да печатам в приложението на „Зора” – „Смях и закачки” – и нему му направил впечатление псевдонимът, та попитал Райко Алексиев кой съм. И Райко ме посочил. Но Райко не обичаше да запознава „малките” си приятели с „големите”. Човешки слабости.

През пролетта на 1931 г. Една вечер, като се върнах вкъщи, жена ми сияеща ми съобщи, че на „Раковски” срещнала Балабанов и той я запознал с Елин Пелин.

- Нямаш представа какъв мил човек е Елин Пелин. Нямаш представа какъв сърдечен, какъв прост в отношенията си човек е той. Повече от час прекарахме заедно. Покани ме да отида някога с тебе в музея „Иван Вазов”. Той е директор.

Рядко бях завиждал на жена си за някое нейно познанство. Но за запознаването с Елин Пелин й завидях.

Кой знае още колко време би се отлагало запознанството ми с Елин Пелин, ако една неделна сутрин не бях се събудил с особеното чувство, че ако остана вкъщи, ще умра от скука. На пътната врата раздавачът ми даде едно детско списание – струва ми се, „Детска радост”, аз го тикнах в джоба на пардесюто си и тръгнах към „Роял”.

В кафенето, което вечер гъмжеше от хора, сега имаше само двама посетители: на една маса Антон Страшимиров коригираше нещо, а на друга седеше Елин Пелин, цял закрит от вестника, който четеше. При мойто влизане Антон погледна към вратата, поздравихме се и той с предупредителна бързина потъна пак в коректурите. Елин Пелин също бе погледнал към вратата и като видя, че не съм негов познат, отново се зачете във вестника.

Седнах на маса към дългата страна на кафенето, за да виждам кой минава по улицата, и зачетох книжката от „Детска радост”. Едва ми бяха донесли кафето, когато влезе поетът Н. Хрелков. Поканих го при мен, но той ми каза, че има работа със Страшимиров, и отиде при него.

Пет минути по-късно, току-що бях си изпил кафето, влезе публицистът Йор. Грънчаров, също мой познат. Но той дори не погледна към мен, а някак дебнещо, по котешки се приближи до масата на Страшимиров и преди да разбера какво става, измъкна изпод пардесюто си дебел бастун и бързо започна да удря злочестия поет Хрелков по главата, по гърба, където свари.

Докато Николай се окопити, побойникът бе вече счупил бастуна  си и се опита да побегне. Хрелков се вкопчи в него, сборичкаха се, събориха няколко маси – та и моята, но Грънчаров най-сетне успя да се изскубне и да избяга. След него изтича окървавеният Хрелков, накрая и развълнуваният Страшимиров, който по време на тази кратка схватка размахваше широко ръце и и издаваше насърчителни войнствени викове:

- Дръж го, Николай. Хвани здраво този престъпник! Обезвреди го! Убий го на място!

След изхвърчаването на войнствените литератори в кафенето останахме само Пелин и аз, като не се смята хубавичката келнерка Люси, чието бледо личице едва се виждаше из джамлъка с пастите.

- Като го изгюмте, помислих, че полилей падна – каза Пелин през смях и ме покани: - Елате да си изпиете кафето при мене, докато там почистят.

За мен тази покана беше толкова желана, а и неприятният скандал ми бе подействал, та сигурно съм имал много забъркан вид, защото Елин Пелин като че ли за да ми даде възможност да се оправя, продължи:

- Аз съм ви виждал и ви зная по лице. Познавам и вашата жена. Балабана ни запозна. Понякога се виждаме с нея...

- Зная – прекъснах го. – Благодаря ви много за книгите, които сте ѝ подарили и които отново четох с голяма радост. Много съм радостен, че се запознахме.

- Абе ние двамата може да сме радостни, ама на бедния Хрелков хич няма да му остане радостен спомен от днешния ден и от нашето запознанство. Добре че не знае, че сега сме се запознали! Може да вземе да ни гледа накриво... Ааа! Здраво го наудря! Счупи бастуна!... Ами Антон? Какви гороломни възгласи!...

Той говореше със смях, в който нямаше ни подигравка, нито укор, нито характерното сеирджийско злорадство, а един весел и мъдър поглед върху нещата в „този пусти човешки живот”, в който има толкова забавни и любопитни истории, че си струва да се живее.

И с този смях съвсем ме освободи от стеснението, което никак не ми е свойствено и ме беше обладало навярно само поради необикновено бурната сцена преди запознаването. Казах нещо по повод това сбиване – мисля, че се възмутих от побойника, но Елин Пелин направи една изразителна гримаса и каза:

- Нищо чудно няма в тая история. И нищо възмутително! Защо да е „естествено” хората да се бият по кръчмите, а пък да не е естествено да се бият по литературните кафенета? Ако е естествено въобще да се бият – местата нямат значение. Работата е дали е естествено, или не. Ама ние двамата няма да успеем да разрешим тоя въпрос, дори ако сме съгласни, защото Грънчаров например няма да се съгласи с нас... Ама вие разкажете нещо за себе си: какво работите?

В това време Люси ми донесе още кафе и книжката „Детска радост”.

- Новата книжка ли е? Мога ли да я прегледам? – попита Елин Пелин.

Подадох му я, като смутолевих нещо. Защо бях смутен ли? Защото бях се научил, когато чета стихове, да поправям техническите негладкости с молива си на полето на листа. Този навик ме опропастяваше в момента: бях „поправил” на две места стихотворението на първа страница, а то беше от Елин Пелин. Повторно измърморих някакво извинение, но Пелин вече четеше. Изтръпнал следях израза на лицето му: отначало беше изненадан, после замислен и най-сетне добродушно, приятелски се усмихна:

- Хубаво, много хубаво сте нагласили стихотворението ми технически!

Слава Богу, че не казах нищо, защото Елин Пелин продължи – пак така усмихнат и приятелски:

- Само че, виждате ли: вече тука – за сметка на техническата гладкост, прехвърляте силата на израза върху глагола, а не върху прилагателното, както съм искал да го кажа аз и както съм го казал. Разбирате ли, че не е едно и също: „по ще ми е мило” и „ще ми е по-мило”! Тука пък – за еднаквост на броя на сричките – сте вмъкнали това „нежели”, от което иде миризма на стара канцелария, на протокол отпреди петдесет години. Тази дума и други като нея са паразити на стихотворенията, па и на прозата. От тях трябва да се пазите най-много!

Бях засрамен така, че ако не би било съвсем момчешки, бих избягал от кафенето. Но за една сутрин две глупави момчещини щяха да бъдат прекалено много.

- За да се постигне техническо съвършенство, не бива да се разваля красотата на цялата реч, а още повече да се убива нейният смисъл. Едно стихотворение, съвършено по ритъм и рими, а без непосредствено поетично чувство и без здрав общоразбираем смисъл – не е поезия! Нищо не е! Е, разбира се, най-добре би било и техника, и поетично чувство, и смисъл, и красота на словото, и свежест на образите, и всичко друго каквото трябва, да се съвършено и свързано в съвършени хармоничност. Но така пишат гениите, като Пушкин, като Гьоте, като Виктор Юго...

Така започна нашето приятелство.

***

Всъщност тогава не можех да кажа: „От сега насетне започва моето приятелство с Елин Пелин.”

Напротив, боях се, че и познанството ни доникъде няма да стигне, след като той бе видял маняшката ми дързост да „поправям” чужди произведения, та дори и неговите.

Колко не познавах Пелин и колко голямо значение придавах на простъпката си, която той (това научих подир години) забравил веднага.

Още на следния ден, като го достигнах на улицата, той ме поздрави сърдечно, приветливо, изравни крачката си с моята и така „се водехме” до неговия трамвай.

Сетне бяхме заедно в „Роял”; сетне на оперета; сетне на имен ден у дома му. Беше 8 ноември 1931 г. Запознаха се семействата ни, опознаха се и се обикнаха така, както рядко се обичат роднини.

Приятелството ни с Елин Пелин затече толкова естествено, толкова просто, като че ли от само себе си. Ако бих могъл да вярвам в предопределението, бих казал, че тъй е било предопределено. За мен тази дружба е най-скъпото и обично нещо, което съм имал и което ще мога да си запазя докрай. За Пелин – сигурно и за него е била хубаво и ценно нещо. За това ми подсказва последната му книга – „Летен ден”, - която ми подари в последната ни среща на 27 ноември 1949 г. С надпис: „На моя добър и истински приятел Змей Горянин с най-хубави чувства”.

***

Нашата компания в кафене „Роял” не беше с определен състав, но имаше една постоянна маса, около която редовно, почти всяка вечер, се събирахме: Асен Белковски, Елин Пелин, Балабанов, Владимир Цанов, Николай Нажков, Златан Жечков, Георги Хранов, Руси Русев с жена си и сестра си, Кирил Кръстев със сестра си Петя Кръстева (сега Марангозова), Мери Грубешлиева, жена ми и не помня още кои. Имаше и „минувачи”, както ги наричаше Елин Пелин – но един и неизменно си оставаше Белковски. Той обединяваше това общество не поради някаква идейна общност, не поради някакъв общ интерес, а като че ли поради липсата на каквато и да е общност.

Събирахме се като че ли тъкмо затова, че в тази компания всеки можеше да говори за каквото си иска и да намери интелигентен събеседник. Но компанията някак си се възглавяваше от Белковски и сигурно беше прав Пелин, като казваше, че „то е само защото Белковски най-рано отива в кафенето и заема масата”.

Казах, че в тази компания се говореше за всичко, но най-малко от всичко за литература и изкуство, което – кажи-речи – задължително се вършеше по другите маси на кафенето. Наистина сегиз-тогиз Белковски започваше някой литературен разговор, в който се намесваха Руси Русев или Кирил Кръстев, но Елин Пелин се обаждаше само за да каже нещо духовито, а по-често за да отмести разговора на друга тема. Това, че Елин Пелин видимо нарочно отбягваше да се водят такива разговори в кафенето, ми правеше впечатление, но, разбира се, не смеех да го попитам защо.

Собствено, неговото нежелание да говори на литературни теми не се показваше само в кафенето. Често пъти, изпращайки го, запитвах за някой писател или за някоя книга. Елин Пелин ми отговаряше по възможно най-краткия начин и заприказваше на друга тема.

В началото на 1932 г. д-р Мих. Стоянов, който беше един от „минувачите” в компанията ни, покани неколцина приятели в дома си. Пелин, който не обичаше да ходи на гости, прие поканата. Кой знае в какво настроение беше. Но дойде! Компанията (не беше нашата роялска компания) се състоеше от симпатични хора, гощавката бе изрядна, настроението прекрасно и изведнъж на домакина (който беше доктор по литература) му хрумна да заговори за литература и то... за творчеството на Елин Пелин.

Като знаех отношението на Пелин към този вид разговори, усетих, че ще стане нещо калпаво. Пелин доста рязко се обърна към домакина:

- Я оставете този разговор, докторе! Литература се пише! Говори се, наистина, понякога за литература, но или на банкети, или в гимназията!

Ударът беше отправен в две посоки: бяхме поканени на „другарска вечеря”, а не на банкет, а преди да дойде в София, д-р Стоянов беше учител в гимназията в Русе.

Балабанов се опита да измъкне компанията от настаналото тягостно мълчание, но настроените се беше вече пречупило. След малко си тръгнахме, а в асансьора можах да подхвърля на Пелин:

- И часът един удари, и станахме да си ходим.

Той ме погледна полуусмихнат и поклати глава, като че се заканваше, задето цитирам него.

Няколко дни по-късно, като излязохме от музея, където му бях отишъл на гости, Пелин предложи да се поразходим. Искаше да вземе трамвая от моста на „Граф Игнатиев”. Не помня за какво разговаряхме, но когато стигнахме градинката при „Седмочисленици”, той съвсем неочаквано заприказва за това, което толкова ме интересуваше:

- Знаеш ли, колега, че този доктор бил много скучен човек? Вчера ме срещна ей тука, чаках трамвая и пак за литература ми заприказва.

- Ти пък колкото обичаш да ти се приказва за литература!..

- Обичам! И много обичам! Но да се приказва сериозно, да се приказва дълбоко и умно, не да се клюкарства „литературно”, да се интригантства „литературно”. Кафеджийските разговори за литература не обичам. И ти правиш много добре, дето не участваш в тия разговори. Те похабяват писателя: правят го дребнав и заядлив, отнемат му времето за наблюдения; отнемат му почивката, докато накрая му отнемат и дарбата... Знаеш ли какво казва Балабана: „Поезията е като любовта, много приказка не ще!”

- Това е така – съгласих се аз. – Сам съм забелязал, че нищо идейно и дълбоко не се влага в тези разговори за литература в кафенетата. И от нашата, и от други компании. Белковски например...

- Не си прав за Белковски, колега. Тъкмо той има едно вярно и дълбоко разбиране за литературата, за поезията, за изкуството. Той има и много знания. Лошото е само, че Белковски обича хрумванията и парадоксите и че най-често предизвиква разговора, за да чуе как ще се отнесат другите към въпроса, който го интересува, но понеже слага разговора на шегаджийска основа, дори и доброто, дори и полезното, което би могло да се извлече от него – пропада. Щеш не щеш и на доброто, и на полезното започваш да гледаш несериозно, щом целият разговор е несериозен.

- Аз исках да кажа нещо друго. Ти си прав, че литературните клюки и интриги похабяват писателя. Но д-р Стоянов например, когато бяхме у тях, нямаше намерение нито да клюкарства, нито да интригантства, а да си изкаже възторга от твоето изкуство.

- Това пък е най-глупавото и най-неприятното нещо! Защо ще си изразява възторга от мен пред самия мен? Защо не го изразява, когато ме няма? Иска да ми се хареса, да ми стане приятел. Това пък най го не обичам! На такъв човек не знам какво да му отговоря...

За първи път Елин Пелин бе заприказвал с мен по това свое нежелание да говори, па и да слуша да му говорят за литература, дето седне и дето стане. Скоро той поднови разговора.

Бяхме в музея. Вън валеше и макар че беше в края на март, печката беше запалена, та в стаята беше уютно и приятно.

„Гъстият тютюнев дим, който я изпълваше, не само не разваляше уютността, ами я допълняше с една интимност, каквато имат малките ханчета по кръстопътищата през зимата: вън студ, мраз, виелица – вътре в ханчето топло, тихо, спокойно, толкова спокойно, че синият тютюнев дим не се разклаща дори от сънливия ханджия, който минава от тезгяха си до тенекиената печка, за да хвърли две-три дръвчета. Както си помръзнал от студа вън, както си настръхнал, да бутнеш вратата на такова ханче е свещенодействие, а като те лъхне тютюневият дим, примесен с лекия аромат на вкиснато вино – ще почувстваш по-голямо благочестие, отколкото когато те кади попът с тамян.”

(Това описание на крайпътно ханче Елин Пелин беше направил няколко дни по-рано, като разказваше приключения из ловджийството си, и аз – без той да забележи – го стенографирах на цигарената си кутия. Оттам го взех сега, като си припомних стаята в музея – приятно затоплена и плътно изпълнена с тютюнев дим, досущ като пелиновско крайпътно ханче.)

Пелин пишеше стихотворение за „Светулка”, а аз уж прелиствах някаква книга, но всъщност крадешком го наблюдавах: беше ми много интересно да гледам как Елин Пелин пише и се чувствах особено поласкан от приятелското разположение на големия писател: да ми позволи да бъда в неговата литературна лаборатория, от която бяха излезли прелестните произведения, вълнуващи ме още от дете. Този беше първият случай на интимност, на особено приятелско разположение към мен, от което аз се чувствах необикновено радостен и горд, и малко нещо смутен.

Елин Пелин пишеше на обикновена чертана хартия – половин лист от канцеларски формат, отрязан на дълго. Пишеше с черен молив и понякога внимателно изтриваше с гума. Като свърши работата си, той обърна листа с написаното надолу и го остави пред мастилницата. Сетна стана от бюрото, долепи гръб до стенната печта (по-късно разбрах, че обичаше да застава тъй дори и когато печката не беше запалена) и каза, като че ли да се извини, дето ме беше оставил да чета, докато той работеше:

- От една неделя лъжа Светулко (Александър Спасов, редактор на детското списание „Светулка” и Пелинов приятел от младини), че ще му дам стихотворението за тази книжка, пък все не се наканвам да седна да го направя.

- Е, сега готово ли е! – запитах аз, но въпросът ми прозвуча вяло, без любопитство, както се пита от вежливост. Без да ща, бях показал, че ме е засегнало, дето той сложи листа с написаното надолу.

Елин Пелин ме погледна особено, поусмихна се и отвърна:

- И аз не знам още, колега. Като го прочета – ще видя.

Той се изтегна в стола-люлка и продължи:

- Една работа, колкото и малка да е, трябва грижливо да се обработи. В литературата небрежността е равна почти на бездарността. Казват, нали, че стихотворенията са рожба на писателя. Която майка си пуска рожбите неомити, неизпрани и неизкърпени пред хората – е лоша майка. Същото е и с писателя. У нас много, дори добри писатели си пускат съчиненията неомити. Оправдават се с лошите условия. Бързали да си вземат хонорара... И то е вярно, ама е вярно и това, че някои писатели не чувстват писателска отговорност. Други пък обичат да се хвалят, че написали съчинението си „на един дъх”. Добре, ама хич не виждат, че не им стигнал дъхът. И работите им излизат задъхани... Читателят, като чете едно литературно произведение, трябва да добие впечатление, че писателят чисто и просто е седнал и го е написал. А как го е писал писателят – то е друга работа. Виж Пушкин: четеш „Евгений Онегин” и не те дразни нито една грапавинка. А нали си виждал Пушкинови ръкописи? Изрисувал трите четвърти от листа, докато напише стихотворението си, по четири, по пет пъти замествал една дума с друга... Така работи истинският писател, който знае защо пише и носи отговорност за написаното... Аз... така... мъча се да бъда по-внимателен в моите работи... по-грижливо да ги обработвам... Затова, като напиша нещо, оставям го малко време настрана, после, ако има грешки, по-лесно се откриват.

Стана ми ясно защо беше обърнал листа. Друго ме зачуди: защо така внимателно изтриваше сегиз-тогиз с гумата. Казах му.

- Навик, колега. Още откато почнах да пиша, придобих този навик. Обичам ръкописите ми да са чисти. Затова пиша с чер молив. Винаги с „Хардмут” № 2. И когато искам да поправя нещо – изтривам. Понякога изтривам нещо, което видя, че не съм написал достатъчно четливо.

След малко мълчание Пелин каза:

- Аз мисля, че този навик е добър: един чист ръкопис е най-напред по-красив, а после може и по-ясно да се видят грешките и да се поправят. Навремето, още при първите ми стихотворения, знаеш ли, по три-четири пъти съм ги преписвал. Знаеш ли с какъв мерак, с каква любов и грижа съм преписвал „Гераците”! Печатах го от третия препис. Него препис го правих през едно много горещо лято. Живеех в една квартира с Трифон Кунев, но той си беше отишъл за седмица-две в село, та аз можах да работя спокойно и съвсем разхвърлян. Какъв мерак ми е било да седна и да си пиша спокойно!.. Още като видях Трифона да си стяга багажа, отидох в книжарницата и си купих една хубава голяма тетрадка с твърди корици – много хубава тетрадка със сини корици. Ядосвах се само дето имаше вдълбан златен етикет и на него имаше написано „тетрадка”! Защо ги правеха тогава тетрадките такива – не знам. Не стига, че отдалече виждаш, че е тетрадка,  ами и написано със злато, и вдлъбнато на туй отгоре. Всичките тетрадки бяха такива. За да не се ядосвам повече, намерих едно светлосиньо листче, отрязах го по формата на етикета и го залепих над школския наслов. На новия етикет написах с красиви букви „Гераците” и започнах да преписвам разказа. Преписвах с мастило, внимателно, чисто – като че ли пишех в албума на някое момиче... После, като ми донесоха от печатницата заедно с коректурите скъсаните и изпоцапани страници от моя ръкопис – не можах да го позная: толкова беше поразен!

В това време дойде Александърн Спасов да вземе стихотворението. Елин Пелин ме запозна с него и ни остави да се разговаряме, а сам седна да препише стихотворението, защото Спасов бързаше да го носи в печатницата.

След като се свърши тази работа и нетърпеливият редактор си отиде, Пелин ми подаде черновата, чието обръщане наопаки така ме беше жегнало.

- Виж го. Хубаво стана.

Разбира се, че беше хубаво. Беше като всички стихотворения на Елин Пелин: гладко, образно, стегнато, с ясна и точна мисъл, със здрав реалистичен смисъл, понятен за малките читатели.

Но аз бях трогнат не толкова от красотата на стихотворението, колкото от особеното внимание на Елин Пелин да ми даде да прочета пръв едно негово стихотворение. По-късно ми стана ясно, че то беше събитие за Елин Пелин, който не обичаше нито да приказва за това, което пише, нито да показва непечатани свои работи. Сигурен съм, че това той е правил с много малко от своите приятели.

Прочетох стихотворението втори път и върнах листчето:

- Много е хубаво, Пелине!

- Е, добре е! – съгласи се той без ентусиазъм.

- Знаеш ли, колега, какво е казал Горки, когато го запитали как трябва да се пише за деца? „Също като за възрастни – казал, - само че по-добре.” Ако писателят на детски работи се ръководи от тези думи – никога няма да сбърка.

- Явно е, че Д. не се ръководи от тях. Онзи ден четох следния неин бисер:

Шушу-шушумига

баба му го дига,

майка му го мие,

как му го трие –

а то горделиво –

гледа ги накриво.

Пелин от сърце се смя на това стихотворение.

- Тя се е опитала да го направи като народните детски залъгалки – па то нищо не излязло.

И изведнъж заговори сериозно, с някаква особена, бих я нарекъл гневна нотка:

- Слушай, Змейо, за тези неща са виновни издателите. Повече са виновни от писателите! В последните години интересът към детската литература се повиши много. Много се търсят детски книги и издателите най-много детски книги искат. За детска литература плащат най-голям хонорар. Е, и писателите се нагодиха. Само че се нагодиха към издателите, а не към малките читатели. Всичко, което е писател, пък и което не е писател – все за деца започна да пише... И родителите не обръщат внимание на книгите, които купуват за децата си. Гледат да са по-красиво илюстрирани или от „по-прочут” автор.

Пак се засмя незлобиво.

- Нали сега са най-прочути златорожците, възползвала се е и Д.Г., та да вземе хонорар за своите „посвещения на шушумигите”.

Пелин щеше да ходи някъде нея вечер, та като излязохме от музея, не се отбихме в кафенето, а тръгнахме закъм трамвайната спирка – да го изпратя до трамвая, както бяхме вече свикнали да правим. Тогава именно той поднови разговора за „литературните разговори”.

- Видя ли колко много говорихме днес за литература? – засмя се той.

- Комай само за литература говорихме. Това беше щастливо изключение.

- Не е изключение. Нали и по-рано ти казах, че много обичам литературните разговори. Но истинските, принципните. Разбира се, и в тях се засяга този и онзи писател, но това е неизбежно: като говориш за литература – щеш, не щеш, ще говориш за тези, дето я правят. Само че да говориш, да критикуваш, да отричаш дори, е едно; друго е да клюкарстваш, да злословиш, да хулиш. Едно време с Балабана цяла неделя сме говорили само върху един литературен въпрос. Помня, когато той превеждаше „Фауст”, месеци наред говорехме за Гьоте, за творчеството му, за преводите му на български, за грешките и безсмислиците на преводачите – за всичко свързано с този гениален писател. Аз съм имал неколцина такива приятели, с които съм обичал да говоря за литература; и те са ми помагали много да си уясня някои работи: обяснявали са ми някои неща, които не съм знаел, а за други са ме подтиквали – хем, без да знаят – сам да се заловя да ги науча издълбоко. Освен Балабана аз съм имал и други приятели за литературни разговори, разсъждения и спорове. С Трифон Кунев например, докато живеехме в една квартира, се е случвало много често да осъмваме. Също и с Подвързачов – Хамлет, принц Датски. С него живеехме наблизо и по някой път – ама често – след вечеря излизахме на улицата да си побъбрим. И бъбренето ставаше длъжко, като разговорите на моите „Три баби”. Най-сетне ще речем да се разделим и тогава идваше „изпращането”. То беше най-дългото. Изпратя Подвързачов до тях:

- Е, хайде, Митьо, лека нощ.

- Не, чакай, ще те изпратя.

И тръгнем назад към моята квартира. Там диалогът се повтаря. Че веднъж, че дваж – докато съзори.

Много обичах разговорите си с Димитър Бояджиев. Той беше много интересен човек и много даровит поет. Жалко, че не можа да преживее една любов. Обичах разговорите си с Йосиф Хербст – редактор беше на „АБВ”,  и той беше много интересен човек и голям литератор. Загина бедният през 1925...

Но най-много съм ценял дружбата си с Димо Кьорчев. Той ми беше истински и най-добър приятел. Е, за него има много да ти приказвам...

Бяхме изпуснали един трамвай, задаваше се вторият и Елин Пелин приключи разговора:

- Аз и сега имам приятели, с които обичам да беседвам върху по-значителни неща – вземи, да речем, Тодор Боров, Димитър Митов – па и ти сега...

Той приятелски ми махна с ръка и се качи на трамвая.

Разказах по-подробно този разговор с Елин Пелин, защото оттогава насетне, до края на живота му, до фаталния 27 ноември 1949 г., когато го видях за последен път – ние много често сме говорили за литература. И това, което Пелин казваше по някой литературен въпрос или за някой писател, или за някоя книга – дори когато го казваше шеговито, - беше винаги оригинално, интересно и обмислено. Аз мисля, че тъкмо това би било най-важното от моите спомени, ако бих могъл да го повторя изцяло така, както Пелин го казваше: просто, ясно, точно. За съжаление много малко от тези разговори помня дословно, но точният смисъл на Пелиновите изказвания е закован непоклатимо в паметта ми. А в края на краищата той е най-същественият.

Някои от разговорите ни съм възпроизвеждал от драснати тук и там бележки. Възпроизвеждал съм ги веднага след като сме се разделили с Пелин, като съм се стараел да предам най-точно неговите думи. Това съм успял да направя, но когато чета тези думи – виждам, колко те – макар и негови – са някак си други. Защото им липсва оня чар, с който Елин Пелин ги оживяваше, с който ги правеше най-простото изречение с най-простите думи да звучи живо, топло, изразително, убеждаващо и действащо.

В един разговор се оплаквам на Елин Пелин, че никак не умея да озаглавявам работите си, че най ми е трудно да им намеря хубави заглавия.

- Ти гледай работите да са хубави, а заглавията може и по-грозни да са – пошегува се той. – Обратното е лошо. Един автор например сложи на книгата си някое гръмогласно заглавие, а четеш съдържанието: протестантски песни. Друг пък един сложил такова заглавие, че читателят или веднага разбира, че книгата е лоша, или пък – ако е по-простичък човек – казва: „Не е тази книга за мен! Де у мен глава да разбера такова нещо?! Само заглавието му като прочетох и се забърках!” Преди няколко дни гледам една книжка, прилична, с гръбче, с пъстри корици – хубава книжка. Прочетох заглавието: „Единадесет некролога в жълто.” Автора не го и прочетох. Написах му на ума си дванайсетия некролог... в черно.

Смяхме се, приказвахме за разни други неща, а по едно време Пелин се върна пак на заглавията. Но сега вече сериозно.

- Заглавието, колега, е наистина важно нещо за една книга. И не е лесна работата да се намери едно истинско подходящо заглавие. А най-трудното е в това, че авторът се увлича да търси нещо интересно, което да прикове вниманието на читателя, да дава поантата на цялото съчинение, да бъде фокус на всичко, което се разказва в съчинението – сам се обърква в увлечението си и най-сетне избира тъкмо такова заглавие, каквото най-малко подхожда. Най-хубави са простите заглавия. Виж Вазовите заглавия: „Под игото”, „Нова земя”, „Към пропаст”. Избирам нещо, което да обедини събитията в книгата по най-прост начин. Ами виж Гогол! „Мъртви души”! То е много хубаво заглавие! То не се отнася до ония мъртви души, които Чичиков купува, а до всички герои на повестта, които са толкова „мъртви”, че и на Чичиков не влизат в работа.

- Аз винаги съм се радвал на хубави заглавия – прекъснах го аз, - само че своите не мога да измисля хубави.

- То е, защото ги измисляш. А заглавието трябва да се създаде спонтанно, трябва да се роди, както се ражда цялото произведение. Ти напиши работата си без заглавие, остави я ден-два настрана, прочети я после и да видиш как заглавието само ще излезе из нея.

- Много хубави заглавия имаш ти, Пелине. Да почнем от „Гераците”. Как наистина обединява цялата повест...

- То не можеше и да бъде друго заглавие! Разказвам историята на едно семейство – ще носи тяхното име. Такива заглавия има най-много: „Роквиарови”, „Братя Шеленберг”, „Чураеви”...

- Мен на „Гераците” ми харесват самите звуци – казах аз и разчлених. – Ге-ра-ци-те.

- И аз го харесвам – съгласи се Пелин, - ама не съм го измислил. Те са едно семейство от Байлово.

- Тяхната история ли разказваш в повестта?

- Не. Само името съм им земал. Има нещичко от тях – в типовете, но цялата история не се отнася за един род. Аз съм я събрал от няколко различни рода, а съм я сглобил. Нали това е работата на писателя – с въображенито си да направи една история, като за нейни изпълнители си избере из хората, които познава в живота. Такива типове, каквито му трябват. Например за историята на Гераците мен ми трябваха петима мъже, а, да речем, у действителните Гераци те са седем. Аз чисто и просто изоставям двамата, които не ми са нужни за разказа. Но, да речем, че от останалите петима двамата съвсем не са такива, каквито въображението ми ги вижда. Тогава оставям настрана истинските им качества и им давам такива на други хора, които съм наблюдавал и които са подходящи за работата ми.

- Пелине, навремето си в гимназията учехме, че идеята на „Гераците” е разрушителното влияние на града върху патриархално-родовия бит на селото, а оттам и върху нравствената физиономия на селянина! Че това е така – така е. Че действително от „Гераците” може да се изведе това заключение – е вярно. Мен обаче ме интересува ти предварително ли си обмислил провеждането на тази идея?

- Не, разбира се – отговори ми Пелин, като провлече „не”-то, за да подчертае още по-силно, че е „не”. – Аз разказах една история за разпадането на един стар род. Стотици такива истории са станали в нашите села, с нашите селяни, особено след Освобождението и развитието на истински градове. Не всички истории са били като на Гераците, но аз избрах една такава история. Като казвам „избрах”, а – нали вече ти обясних – не съм я научил или видял непосредствено събрана в едно семейство. Цялата работа е, че събрах тези отделни части и ги съединих така, както би могъл да ги съедини самият живот. Това е то работата на писателското въображение.

- Действително си ги съединил така, че и животът едва ли би свършил тази работа по-сполучливо.

- Животът понякога поставя хората в толкова невероятни положения, че никакво писателско въображение не може да ги измисли. Затова и писател, който разчита само на въображението си, пак няма да направи голямо изкуство. Въображенито е само елемент на творчеството; неговата основа си остава наблюдението. Животът и хората, светът и промените в него – видени ясно и точно, - това е единствената здрава основа за писателя.

- А колкото за идеята – продължи след малко Пелин, - тя наистина може да се изтъкне тъй, както я е изтъкнал Божан Ангелов в учебниците си. И такава е... Само че виждаш ли къде е недоразумението, Змейо: аз съм разказал нещо из живота, реално нещо, което става пред нас или което може да стане пред нас. Ако ме беше запитал някой, когато седнах да пиша „Гераците”:  „Каква идея имате сега, когато почвате този разказ, щях да отговоря – да разкажа една история за едни хора, които преживяват интересни неща; да разкажа как ги преживяват и защо именно по такъв начин ги преживяват.” Повече нищо не бих могъл да кажа. А ако същият този човек, след като прочете разказа, ми каже: „Ами че вие сте имали идеята да покажете как градът влияе на селото, бих му отговорил: „Не! Такава идея не съм имал. Разказах за живота на тези хора такъв, какъвто е. А пък вие вадите заключение, че той е такъв, защото отгоре им се е стоварило влиянието на града. Съгласен съм с вас.” Така е. Работата е, че аз не съм почнал да пиша разказа по посока на предварително извадено заключение. Че от какво пък бих могъл да го извадя, преди да напиша самия разказ?

И пак след малко:

- За да бъде един разказ хубав, трябва писателят сам да се убеди в неговата хубост. Да се убеди, преди да седне да го пише. А какво му е то хубостта: най-напред да разбере, че това, което ще разкаже, би било интересно за тях; да се убеди, че в това, което ще разкаже, той е забелязал някаква особеност, каквато читателите не биха забелязали дори ако сами са присъствали на случката;

Сетне трябва да си направи сметката ще успее ли да разкаже историята. Така че хората и да се заинтересуват, и да се увлекат, и да се насладят или поучат. Не си ли забелязал, че някои хора приказват много хубаво и увлекателно, сладкодумно. Те могат най-обикновеното нещо да ти го разкажат тъй, че да ги слушаш със зяпнала уста. Други път – и най-интересното, най-смешното, най-трогателното нещо така го предъвкват, че ти досаждат. И с писателя, дори с някои добри писатели, може да стане същото: веднъж да напишат много хубаво нещо върху най-обикновен сюжет, а други път да провалят най-интересна и хубава тема, като не успеят да я напишат както трябва... Второто става най-често, когато писателите, като попаднат на интересна тема, бързат да я напишат, без да дочакат да доловят най-подходящия начин за написването ѝ.

Най важното от всичко обаче е да знаеш предварително края на разказа. Като ги знаеш и се стремиш към него, ще напишеш и хубав, и стегнат разказ. Инак - нищо не излиза! Ще се блъскаш в разни подробности, ще се люшкаш насам-натам да търсиш край... до безкрайност. Разправяхме се веднъж с К.М. Не знам какво се бях разлитературствал него ден!? Казах му какво мисля за края на разказа, а той: „Не си прав, Пелинко! Остави вдъхновението! Нека вдъхновението да ти води перото и ще видиш до какъв край ще те доведе!” – „Ти тъй ли правиш?” – го запитах! – „Разбира се!” – отговори ми К. И сякаш се зачуди как мога да го питам за такова естествено нещо. – „Е, щом ти правиш тъй със своите разкази, ясно е, че в никакъв случай не бива да се прави така!!!”

- Той разбра ли остротата?

- Е, как няма да я разбере?! Той не е такъв неподвижен ум, какъвто изглежда, напротив, духовит човек е. Грешката му е, че обича да говори понякога книжовно, да литературства. И това за „вдъхновението” или го беше чел някъде, или пък сам го беше измислил, харесало му се е и рече да го пусне в обращение в литературните сфери. А за остротата – нищо. Сам се смя повече от мене. Духовитите хора не се сърдят на остротите дори когато несправедливо ги засягат, стига да са наистина остроумни.

А пък К. Не се разсърди и по тактически съображения: не искаше да се покаже засегнат.

С К. М. Пелин имаше едно добро другарство: не интимно, но весело и топло, изградено до известна степен и върху колегиалните им отношения като чиновници в Народната библиотека. И когато К. М. почина, Елин Пелин искрено поскърби за него.

Във връзка с „Гераците” смятам, че е нуждо да разкажа нещо и за една неприятна вестникарска разправия, в която Елин Пелин бе принуден и пряко да се намеси. Наистина, той не искаше да се вдига повече шум около тази случка, но сега, когато и двамата участници в нея са вече покойници, мисля, че шумът – стига той да не бъда клюкарски – е повече от нужен, поне дотолкова, доколкото да улесни бъдещия историограф на нашата литература да вземе вярно становище по въпроса.

Сезонът на Народния театър – 1932-1933 г. – се откри с пиесата „Боряна” от Йордан Йовков. Независимо от всички други недостатъци на това Йовково произведение (нито ми е задача, нито е място да ги изтъквам тук) всеки запознат с нашата литература зрител бе неприятно изненадан от сходството между „Боряна” и „Гераците” на Елин Пелин. Явно беше заимстването, направено от Йовков, но неговият литературен кредит беше твърде голям, за да може да се говори открито за това при наличността на тогавашния литературен ментор „Златорог” и неговия херолд от в-к „Зора” Йордан Бадев, които побързаха да кажат похвалата си за „Боряна” с щедра уста.

За неудоволствие обаче на групата около „Златорог” по онова време излизаше в-к „Литературен глас” (редактиран от Д. Б. Митов), който се списваше бойко и отстояваше позициите на демократичното, на реалистичното, на прогресивното изкуство. Идейната борба между „Златорог” (представян най-често чрез неговия филиал – културната страница на в. „Зора”, редактирана от Бадев) и „Литературен глас” беше остра и непримирима. Първият удар за сезона нанесе „Литературен глас”, който в своя № 161 от 24. септ. 1932 г. изобличи открито и категорично Йовкова, че е заимствал сюжета на пиесата си почти изцяло от „Гераците”. В статията си за премиерата на „Боряна” Д. Б. Митов писа дословно: „Йордан Йовков навярно е искал да предаде една чисто човешка драма, но не се е помъчил да измисли един свой сюжет, а е заел почти изцяло сюжета на „Гераците” от Елин Пелин”.

На това обвинение засегнатият Йовков не отговори. Написа една бележка на Бадев, насочена не срещу Д. Б. Митов, а срещу Елин Пелин, който стоеше извън този спор – защото вече беше станало спор в литературните кръгове: „Боряна” – „Гераците”.

Аз бях на премиерата и още във фоайето разговарях с някои приятели за явното влияние – не! – заимстване на значителна част от сюжета на „Гераците”. На другия ден казах на Пелин за това, а той не прояви нито учудване, нито особен интерес. Но когато излезе статията на Митов, а след нея и бележката на Бадев, Пелин – на когото вече не исках да споменавам нищо по този въпрос, сам го повдигна. Изпращах го и той ми заговори, че бил на представлението на „Боряна” и съм бил прав за заимстването на сюжета, но че въпреки това пиесата била лоша, немотивирана, куха психологически, със съвсем излишни неща, нямащи никаква връзка с развитието на интригата както например Елка, която е сложена само защото я има в „Гераците” и която е съвсем безпричинно болнава, защото и невястата на Павел Герака е болна.

Най ме учуди това, че Елин Пелин съвсем не беше сърдит и недоволен от Йовков, макар да го упрекна:

- Глупост е направил Йовков, като се е заел да прави драма върху един полуготов сюжет. Да беше си измислил нещо съвсем ново и по-лесно, и по-хубаво би я написал. Изобщо, колега, драматизирането на разкази и романи дори от самите им автори е тежка, неблагодарна и безрезултатна работа. Драматизацията не е драма. Примери, колкото щеш!

Много се ядосваше обаче, загдето с този несполучлив опит на Йовков вестниците са свързали „Гераците”.

- Не биваше Митов да го пише това! Можеше да разкритикува драмата като лоша, без да изтъква връзката ѝ с моя разказ. Не ги обичам тия вестникарски разправии. Те увреждат само на  писателите.

Останах с впечатлението, че Пелин ще се държи настрана от тази история и понеже няколко дни не бяхме се виждали, доста ме изненада появяването – в брой 162 на „Литературен глас” – на едно изказване на Пелин, по-вярно едно съпоставяне на „Боряна” и „Гераците”.

- Предизвика ме тази злобна бележка на Бадев, затова излязох: не обвинявам Йовков, а неговия злополучен защитник. Аз няма какво да защищавам, защото „Гераците” са познати на всеки грамотен българин отпреди – кажи-речи – трийсет години. Но не мога да търпя кафеджийските клюки и злодумства. Затова направих сравнението. Нека Йовков да излезе с обяснения, да каже какви му са били съображенията, като без позволение, па и без извинение е земал толкова нещо от моя разказ – и туйто. Ще се сложи точка на клюкарстванията и инстриганстванията.

Но не стана тъй. Вместо да излезе с едно такова обяснение, Йовков в „Зора” ядно и озлобено се нахвърли върху Пелин, не отговори на нито един от ясно сложените му въпроси, а след едно твърде нескромно венцехваление на собственото си произведение „Боряна” заяви, че сюжета бил взел от някаква анкета, която правел между гимназистите от не помня кой град.

Пелин не отговори нищо, но за негова сметка отговориха други: в „Литературен глас” излезе карикатура от Кирил Буюклийски (№ 163); в „Заря” се появи чудесна карикатура от Александър Божинов – „Литературен двубой”, изобразяваща Елин Пелин, притиснал Йовков до земята и замахнал отгоре му с една писалка.

Имах нещастието аз да сложа капак на спора „Боряна” – „Гераците” с един фейлетон („Истински сюжет”, „Лит. глас”, № 165), в който косвено засягах Йовковото заимстване. Истинско нещастие беше за мене този фейлетон, защото за него Пелин здраво ме „наруга”:

- Защо си го написал този фейлетон? Кому е нужен? На мен никак не ми е приятно, а на Йовков ще му стане много неприятно. И защо се намесваш ти в тази вестникарска история, в която съжалявам, че сам съм се намесил?

- Тебе те намеси приятелят ти Дим. Митов – казах, колкото за да кажа нещо.

- Остави Митов! Той е редактор на вестник – да пише каквото иска и както иска!

Беше сърдит и затова следващата му фраза, казана съвсем меко и приятелски, ме забърка: не знаех още дали това беше израз на още по-голям гняв или обратно: така ми прощаваше неприятността, която бях му причинил.

- Аз не исках, колега, тъкмо ти да се намесваш в тази работа.

И досега не мога да проумея защо не е искал тъкмо аз да се намесвам. Не знам. Може би е искал да ме поиздърпа настрана от вестникарството, което – що се отнася до културните въпроси – Елин Пелин разглеждаше винаги с голяма подозрителност. Дори веднъж ми раказа един анекдот за Анатол Франс – негов обичан писател, свързан с вестниците. Анатол Франс изпращал всяка сутрин прислужника да му купува вестниците, а всеки обед лично ги отнасял на вестникарското павилионче и ги оставял. Когато един път вестникарят го запитал защо прави така, да заплаща вестниците, а да не ги задържа, Франс отговорил: „В моя дом има място само за порядъчни книги.”

Но за конфликта „Боряна” – „Гераците”.

Мисля, че сега, като тъй дълго дружих с Елин Пелин, мога да твърдя какво той искрено и дълбоко съжаляваше за този литературен инцидент. Съжаляваше не защото не е бил прав и е съзнал грешката си. Напротив, не той, а и цяла България знаеше, че Елин Пелин има право да вдигне още по-голям шум в защита на своето съчинение. Работата е друга. Елин Пелин съжаляваше, че с даването публичност на заимстването на неговия сюжет от Йордан Йовков последният се е изложил и навярно му е било тежко.

Помня веднъж, наскоро след разказаната случка, един от проходящите членове на компанията ни, навярно за да се хареса на Пелин, започна да говори нещо против Йовков. Пелин го сряза на второто изречение:

- Казвай ги тези неща пред Йовков,     а не зад гърба му!

И след малко:

- Йовков е писател с такива качества, че преди да го съдиш, добре трябва да си премериш своята дарба.

А същата вечер, като си тръгнахме, върна разговора пак към Йовков.

- Той много се измъчва, бедният! Не стига, че страда от такава лоша болест, но и материално не е добре. Някакви неприятности има в службата си... И затова понякога е такъв мрачен и кисел... А трябва да пише непрекъснато, за да свързва двата края. Оттам е и прибързаността на някои от неговите работи. Не намира време да ги прегледа, не може да ги остави да отлежат, та сетне да ги изглади... Но той е добър писател. Има негови разкази, които биха правили чест на коя и да е напреднала европейска литература.

Елин Пелин беше страстен ловец и въдичар. Обичаше тези два спорта, защото чрез тях можеше да бъде по цели дни извън града, далеч от задимените кафенета, от „опушените градски интелигенти”, от трамваите и вестниците. Освен това и при лова, и при въдичарството човек бива сам с мислите си, спасен от досадни събеседници и сам недосаждащ на събеседниците си.

Веднъж Балабанов, който ненавиждаше ловджиите, макар да се ползваше лакомо от плодовете на тяхното ненавистно занимание, изказа някои странни, но оригинални и остроумни мисли за лова.

Човек – каза Балабанов – по природа е убиец, но понеже не може безнаказано да убива хора, убива беззащитните животни. Тази е основната причина за лова.

- Ами първобитните хора, които са били ловци, за да се препитават? – попита Пелин.

- Та тъкмо от тях и ние, цивилизованите хора, сме наследили стремежа да убиваме?! Първобитните хора са смятали и хората понякога за животни и са обогатявали и разнообразявали препитанието си с тяхното месо. Ние сега не смеем да практикуваме канибалството не толкова от човеколюбие или други морални съображения, колкото от страх: да не би този, когото бихме дебнали да убием, да излезе по-силен или по-хитър, или по-ловък от нас и той да ни види работата. Затова се задоволяваме с убиването на животните.

След известно време на една вечеря у Пелинови Пелин припомни Балабановите сентенции за лова и ловджиите:

- Тази вечер се гощаваме с резултата от моята страст, не! – от моя стремеж към убийства.

Действително вечерята беше приготвена от дивеч, който Пелин беше хванал предния ден.

След няколко дни, излизайки от работа, срещнах Елин Пелин.

Засмяно, както почти винаги, той ме запита шеговито, „с протоколни слова”, които много го разсмиваха.

- Целеустремено ли се движиш или тъкмо обратно; безцелно се отправяш към кафенето?

- Толкова безцелно, че дори и за кафенето не се бях упътил.

- Ела тогава с мен да си купя някои рибарски работи и сетне заедно ще отидем да пием кафе.

В магазина Пелин беше „свой човек” и макар че вътре имаше доста купувачи, продавачът се залови да услужи най-напред на него. Пелин взе нещо си, но още се суетеше, оглеждаше изложените предмети и многозначително се усмихваше. Изведнъж се обърна към мен:

- Утре какво ще правиш?

Следният ден беше празник и аз действително не знаех какво ще правя. Казах му.

- Искаш ли да те водя на риба?

Можех ли да не искам? Аз се радвах на всяка среща с него като влюбен, а пък да бъда цял ден с него!

- Разбира се, че искам. Само че нищо не съм си приготвил... Трябва да купя нещо за ядене...

- То е лесно! Аз сега ще ти приготвя най-важното! – и весело ми намигна, па се обърна към продавача:

- Нямате ли по-добри от тия пръчки, дето са изложени?

След дълго избиране, огъване и други манипулации, които ми се струваха невероятно трудни и сложни, Пелин ми подаде една бамбукова щека, която се наставяше до 5 метра, корда, кутия с въдици, нишки и едно кошче за бъдещия ми риболов. Бях доста смутен, защото имах малко пари, а не можах да си представя колко ще струват всички тези неща.

- Подарявам ти ги и ти пожелавам да хванеш с тях всички видове водни животни.

Опитах се да протестирам, но той деликатно ме избута из магазина и като излязохме вън, продължи:

- Нали те посвещавам във въдичарство. То е нещо като посвещаването в рицарство, при което на новия рицар се подарява меч и други разни рицарски неща.

Този ден не отидохме в кафенето, а побързахме да се приберем, за да се приготвим за моята първа въдичарска експедиция.

На другата сутрин с увеселителния влак отпътувахме за гара Луково, по-късно гара Елин Пелин, а сега – гара Владо Тричков. И сложихме началото на нашите рибарски работи.

През тия две години, когато редовно, кажи-речи всеки празник, ходехме с Елин Пелин да ловим риба, нашето приятелство се заякчи. Аз можах да наблюдавам Елин Пелин при най-разнообразни обстановки, при най-различни настроения, сред хора от всички среди; можах да слушам стотици ненаписани разкази из неговия живот, да научавам мнението му за много и много неща и хора, да чувам преценките му върху всички въпроси – принципни и конкретни. Така се научих да го разбирам, да го тълкувам, да го познавам.

Не можах да стана истински, страстен въдичар. Дали поради това, че вече бях непоправимо опушен градски интелигент или защото бях се заловил с въдицата само за да бъда по-често с Елин Пелин – не знам. Но за мене – отчаяния невежа в спорта – риболовството си остава най-полезното спортуване.

Покрай реката винаги се намираха въдичари и всички те познаваха Елин Пелин, а и той ги познаваше, разговаряше с тях на „ти” и на малки имена, знаеше професиите им, шегуваше се с тях другарски. Към всеки въдичар имаше определен начин за разговаряне – а те бяха понякога съвсем различни един от друг. Винаги ми правеше впечатление, че Пелин, който не беше бъбрив човек, намираше всякога за какво да приказва с тези хора, и то да приказва с видимо удоволствие.

По-късно, когато се увлякохме по филателията и сменихме „нашите рибарски работи” с „маркаджийски”, Елин Пелин по същия начин общуваше с филателистите, които са толкова различни, колкото и въдичарите.

Но по-интересно за мен беше отношението на другите към Пелин, което при всички случаи биваше едно: почтително. Той даваше на всички хора възможност да се държат с него естествено, другарски, дори интимно. И те се държаха така, но винаги запазваха и почтителността си към него. И толкова по-почтителни ставаха, колкото повече се сприятеляваха с него: опознаваха го, обикваха го, доверяваха му се, но не можеха да не се прекланят с още по-голям възторг пред големия му духовен ръст: Елин Пелин не искаше това, но то беше неизбежно при неговите качества и на творец, и на човек. Разбира се, имаше и друг вид хора, които ежедневието сблъскваше с Пелин и които от глупост, от невежество, от злобна завист или най-сетне от маниакално себепоклонничество се отнасяха към него със злост, със смешно високомерие и просташка небрежност. Но и към тия хора той не постъпваше по тяхному, а чисто и просто преставаше да ги вижда, да ги чува, да подозира съществуването им. Понякога необходимостта го заставяше да се разправи с някой от тях. Това той правеше със спокойствие, тежко и хладнокръвно, с благородната гордост на едно осъзнато достойнство. Неговият мрачен афоризъм: „Ако България роди някога гений, той ще е геният на завистта”, не е стих от жизненото му верую. Не можеше той, който толкова обичаше хората, толкова снизходително се отнасяше към недостатъците и пороците им, който ако не оправдаваше, все пак обясняваше и великодушно прощаваше дори човешките престъпления – не можеше той да мисли и чувства с тъмния, с безнадеждния песимизъм, че единствената възможност на нашия народ да роди гений е да роди гения на завистта.

Афоризмът на Елин Пелин се отнася до конкретни хора, той е по повод сблъскването му с нахалните, невежи, високомерните нищожества, озлобените неудачници и завистливи съмнителни дарования.

Елин Пелин имаше и други афоризми и сентенции, но те са светли и обнадеждаващи, изпълнени са с вяра в доброто и хубавото.

Покрай реката, под сянката на някоя върба, в низката окадена кръчмичка зад някоя гара, в купето на влака ние говорехме за двата вида хора, за родителите на бъдещия гений на злото и за тези, които са тяхната противоположност и които според Елин Пелин „са много повече”. През толкова годишното ни приятелство аз ни веднъж не съм чувал от Елин Пелин думата „мразя” или някоя производна на нея. Не знам, но сигурен съм, че и никой друг не е чувал тази дума. Когато някой му беше противен, когато му беше дори враг и Пелин трябваше да изрази това, той казваше:

- Не го обичам аз него.

Така казваше и за неща, които му бяха противни, които бяха лоши:

- Не ги обичам аз тия работи.

Или още по-меко:

- Не ми харесват мен тия работи.

Той не мразеше, а не харесваше и не обичаше. Очевидна е разликата. И същината на тази разлика беше като че ли най-очебийната черта от благородния характер на Елин Пелин.

През един горещ юнски ден след безрезултатно висене на брега на анемичния Искър отидохме в кръчмицата зад гара Реброво да закусим, докато чакаме влака. В кръчмицата имаше неколцина отчаяни въдичари, които преди нас се бяха разочаровали от несполучливия лов и сега се утешаваха с вино и спомени.

Нашето влизане, тоест влизането на Елин Пелин, бе приветствано доста шумно. Освен поздравите от няколко уста се раздаде едновременно:

- Как е, господин Елин Пелин? Как е, бай Пелине?

- Празна – отговори той лаконично и посочи кошничката си.

- Значи и ти не си можал да хванеш нищо! – каза някой, но Пелин не му отговори, а само поклати глава. Като страстен въдичар и той се ядосваше на несполучливия лов, та не му се и приказваше.

- Хич не кълве днес – обади се старият въдичар дядо Пешо, дребен пенсионер, към когото Пелин имаше симпатии.

- Е, тя като не иска да кълве, ние пък ще си клъвнем – отговори Пелин и с очи ми посочи да седнем на една от празните маси. Това ме позачуди, защото друг път Пелин не би се отказал от въдичарската компания и най-вече от дядо Пешо.

- Решил си наистина здраво да си клъвнем, щом се усамотяваме. Изгладнял си навярно?

- Не бре, колега! Цял ден съм се ядосвал с тази риба, та сега не ми се ще и името ѝ да чуя.

Той поръча нещо за закуска и бира. Оказа се, че нямало бира, а само пелин.

- Тъкмо подходящо питие за тебе – закачих го аз. – Ще си пиеш половината псевдоним.

Той се позасмя, поръча да ни донесат по една чаша пелин и ми каза:

- Аз не съм си избрал псевдонима нито във връзка с питието, нито във връзка с растението.

- Ами?

- Само за „ин” го избрах! Като ученик много ми харесваше псевдонимът на Влайков. Не знам защо това Веселин безкрайно много ми се харесваше. Намираха някаква необикновена сладост в съзвучието „ин”. И когато започнах да пописвам, все ми се щеше, ако стана писател, да си измисля псевдоним, окончаващ на –ин. Почнаха да ми печатат работи тук-там, подписани Димитър Иванов, Д.И., Мито Йотов, но все си мислех за подходящ псевдоним, много съм си мислил за това, а после го намерих изведнъж. От една народна песен го вземах.

- И така си го намерил, че два пъти да задоволиш желанието си: хем Елин, хем Пелин.

- Аз много ги обичам тия двойно благозвучни думи, които народът употребява. Елин например не значи нищо, но народът го слага, за да усили благозвучието на другата дума – Пелин. Както е Ирин-Пирин. Аз съм подписвал някои работи и с други псевдоними, взети от народните песни. И пак такива двойни ги кажи думи: Горка-Горчица, Чер-Чемер. В народното творчество има много интересни неща, от които всеки писател трябва да се учи, ако иска да направи здраво изкуство.

- Ама тия подражания на народните песни, които някои поети правят, харесваш ли ги?

- Никак! – веднага и решително отсече Пелин. – Най-лошата поезия е бездруго подражателната, а от всяка подражателна поезия най-лоша е тази, която подражава на народната песен! Може, разбира се, някой поет да използва от средствата на народната песен, но трябва да е много голям поет – като Ботйов, като Вазов – за да ги използва на място, с мярка и в хармония с общия дух на произведението. Инак става пародия на народна песен, става карикатура на народна песен!... По едно време беше мода да се пише по народен мотив. Аз от нея не се увлякох, а и тия от нашите добри поети, които се бяха увлекли, скоро се отказаха от това, защото осъзнаха грешката си, разбраха, че е хубава и трайна оная лична поезия, която наистина е лична. Оригиналният поет, дори и малък, е по-почитан от най-големия подражател епигон.

Веднъж Пелин ме беше изпреварил на гарата и когато аз бързах за към чакалнята, той ме посрещна вече с билетите. Подаде ми един билет и ... 50 лева.

- Ти какво? – зачудих се. – И билет ми даваш, че и пари.

Обясни ми, че Светулко му дал 100 лева хонорар за едно мое стихотворение: той ми купил билет и сега ми даваше разликата.

Бях изненадан, защото съвсем не очаквах хонорар за това стихотворение. Бях го пратил на „Светулка” по препоръка на Елин Пелин, без да познавам още редактора Ал. Спасов. Стихотворението бе поместено в 4 кн. на списанието, аз си прибрах книжката и толкоз!

Защо не бях мислил за хонорар? Защото още много малко знаех за хонорарните работи. По него време въпросът за хонорара на младите писатели беше много просто разрешен от някои редактори и издатели: накъсо казано, не им плащаха нищо, защото не били известни, трябвало да се лансират, да се наложат на публиката, та чак тогава да почнат да печелят от трудовете си. Навярно ще се види невероятно, но дори един многотиражен вестник – какъвто беше „Зора” – не плащаше хонорари на сътрудниците на „Смях и закачки”, макар че това приложение, излизащо два пъти в седмицата, вдигаше тиража на вестника почти двойно. Нито Несретник (Дим. Дянков), нито Китен (Петър Войновски), нито Мишо Драгалевски (Михаил Ковачев), нито аз – не очаквахме никакъв хонорар. За сътрудничеството си през 1932 и 1933 г. получихме на два пъти по 500 лева. И това беше всичко. През това време аз например бях печатал в „Смях и закачки” повече от 150 стихотворения, които – с получените 1000 лева, се хоноруваха по... 6 лв. и 65 ст. на стихотворение. Ясно е защо бях изненадан от хонорара, който „Светулка” ми изплащаше чрез Пелин. Когато разказах на Пелин, че изобщо не съм очаквал хонорар, той пък се изненада:

- Ама ти не знаеш ли, че детските списания хоноруват поместените работи? Та нали това е една от причините, дето всичко живо се е заловило да пише за деца!? А как е възможно „Зора” да не ви плаща!? Те са богата редакция – срамота е да ви не заплащат труда!

През време на пътуването се случи така, че навалицата ни раздели с Елин Пелин, но когато слязохме в Реброво, той пак заговори за хонорарите:

- Срамота е да го правят това. И без туй на писателя, който създава книгата, се пада най-малката част от печалбата, която тя носи. Словослагателят и книжарят вземат много повече...

Той бе спрял – така обичаше да прави, когато разговаряхме вървейки и дойдеше ред да каже нещо важно. Същия ден, след като бяхме се наобядвали, пушехме и мълчехме. Пелин понякога обичаше така да седим и мълчешката да се радваме на природата, на почивката, на това, че можем да си мислим всеки за своите си работи.

Никога не нарушавах мълчанието пръв, не от прекалена учтивост, а защото знаех, че когато Пелин заговори, ще разкаже нещо интересно. Инак той, отговаряйки на мен, ще изпусне това, което сам е мислил да каже. Затова и сега чаках, докато – след като се поусмихна на нещо, което мислеше, каза:

- Сетих се за моя първи хонорар! Днес съветвах тебе да не печаташ без хонорар, а се сетих, че сам доста неща съм печатал без пари. Само че тогава бях по-млад от тебе, пък и бях и свит човек. Ами че още бях ученик!..

И ми разказа историята на своя пръв хонорар. Бил ученик в гимназията в София. Пишел стихове и разкази, пращал ги понякога в някой вестник или списание, печатали ги и дори не му изпращали броя, ами той отделял от оскъдния си бюджет и сам си го купувал. Веднъж прочел, че редакцията на Военните издания обявява конкурс за написване на разказ из войнишкия живот. Срок до еди-кога си. Да се представят произведенията, написани с мастило на едната страна на листа в редакцията или по пощата на адрес... Обявление, съставено съобразно канцеларската стилистика от 90-те години и нищо повече. А трябвало е да има писано и нещо повече: премията за спечелилия конкурса. Но добре че писарят от канцелярията направил този пропуск, защото инак ученикът Димитър Иванов не би намерил кураж да се яви на конкурса. А поради пропуска на премията, окуражил се.

Седнал той в малката си и повече от скромна квартирка, изострил добре един-два молива, сложил гумата до тях и като забил пръст в рошавата си глава, замислил се върху темата. Не му било лесно да измисли военен сюжет, когато сам не бил ходил войник и нищичко не знаел за казармения живот. Но дарбата на родения поет се появява бързо и леко. Ако не е бил в казармата, поне е виждал младежите, когато тръгват за нея. Така се ражда мотивът; после се намесва въображението и над мотива изгражда сюжета. Останалото е лесно. След два дни разказът е готов. След още два дни е преписан на чисто, с мастило и прочие, точно по предписанието на обявлението за конкурса. И с пощата заминава. На плика е написан домашният адрес на подателя. Смее ли да пише писателят, че е ученик. Нали дори не биха отворили плика с неговия разказ, а направо биха го захвърлили в редакционния кош!

Минали дни, седмици, месеци. Отначало авторът очаквал с надежда. После надеждата постепенно избледнявала, докато най-сетне съвсем изчезнала. Разбрал той, че е пропаднал в конкурса, прочел черновката на разказа си, не го намерил съвсем лош, но си помислил: „Кой знае какви по-хубави разкази са се получили за конкурса, а пък аз си въобразявам, че никой няма да напише по-хубава работа от моята!”

Бедата била там, че той смятал крайната дата за представяне на разказите като дата за обявяване на резултата от конкурса. Съвсем не подозирал, че всички събрани разкази ще се дадат на рецензенти, та ще ходят по комисии, та чак след това ще се каже кой е спечелил. Не подозирал тези неща и преди време се сметнал победен. Мислил дори да хвърли черновката в печката, но му станало тъжно само при мисълта как ще гори трудът му, написан с такива хубави надежди. И добре, че черновката не изгоряла.

В края на третия месец, като се върнал от училище, бъдещият Елин Пелин намерил на масата си плик с напечатан надпис „Военноиздателски фонд” и с канцеларска калиграфия адресиран: „До господин Димитър Иванов, писател, улица номер, тук”. Попремаляло му малко от написаното черно на бяло „писател”, а като отворил плика и прочел официалното писмо с подпис, който „не се чете” и с печат, попремаляло му повечко.

Защото в писмото пишело, че нему е присъдена първата премия от конкурса и че се умолява да се яви в редакцията, за да я получи.

Още следобед щастливият лауреат, придружен от братовчед си, ученик като него, се упътил към редакцията. Из улиците двамата младежи кроели планове как ще се разпоредят с премията:

- Ако е 1 лев, ще отидем да вечеряме в голяма гостилница. Може и в „Славянска беседа”... После ще ядем пасти – казал писателят, който бил на възраст да смята пастите за един от елементите на щастието.

- Ами ако е два лева? – запитал другарят му.

- Тогава ще си купя и една книга за половин лев.

- Ами я си представи, Митьо, че ти дадат 5 лева? – страхливо запитал другият, комуто петолевката се виждала съкровище.

- Тогава... тогава... – запитал се писателят и загледал добре лъснатите, но доста закърпени и разкривени обувки на краката си. – Тогава ще си купя и едни обувки!

Така изминали те половината път и изведнъж скептичният придружител на лауреата запитал тревожно:

- Ами ако не повярват, че ти си писал разказа? Като те видят ученик...

Тук обаче Митю, на когото още от къщи била минала тази мисъл, тупнал джоба на сетрето си и рекъл:

- Тук е черновката! Да сравнят!

Унесени в мисли и пресмятания, заговорвайки сегиз-тогиз, и то винаги с едно „ами” отпред, те стигнали редакцията и се изпречили пред разсилния с неизбежните големи, завити на кравайчета мустаци.

- Какво има бре, момчета?

- Искам да се явя пред главния редактор – стеснително промълвил Митю.

- Че за какво ще се явяваш пред него? – прогърмял пак гласът на разсилния и очите му изпитателно зашарили по смутените лица на двете момчета.

- Той ме е викал – казал Митю и му подал плика с писмото.

Разсилният извадил писмото, позавъртял го из ръцете си, изкомандвал „Чакайте тук” и се вмъкнал в една стая. След малко вратата пак се отворила, но се показал не разсилният, а един възстар господин, с внушителния малко дървен стоеж на дългогодишен военен, погледнал нагоре и надолу по коридора и запитал излезлия след него разсилен:

- Къде го господин Иванов?

- Ей туй момче, казва, че е то.

- Туй момче ли? – взрял се главният редактор в пламналия от стеснение Митю.

- Тъй вярно, то! – отрапортувал разсилният, а и сам Митю успял да се окопити и да каже, че той е Димитър Иванов, повикан с писмото, автор на премирания разказ.

- Ти ли? – още повече се зачудил редакторът, посуетил се миг-два и доста неприветливо поканил. – Я ела да си поприказваме!

Момчето влязло в кабинета, редакторът седнал зад бюрото си, а на него посочил с ръка едно кресло, на което то „седнало като на мравунек”: по цялото му тяло пъплели мравки, като гледало намръщения суров човек, прелистващ някаква папка пред себе си. По едно време редакторът измъкнал ръкописа на премирания разказ и го посочил:

- Значи ти си написал това, а?

- Да! – отговорил вече твърдо младият писател и на свой ред измъкнал из джоба си ръкописа. – Ето я черновката.

Редакторът взел подадените листа, поразгледал ги и лицето му се разведрило, намръщените вежди се отпуснали, на устните му заиграла усмивка. Той станал и подал ръка:

- Поздравлявам ви, млади човече! Вашият разказ е прекрасен. Той е толкова зряло проризведение, че просто е невероятно как сте го написали! Вие ще отидете далеч! Ей богу, далеч! Работете! Аз ви моля да сътрудничите редовно на нашето списание „Войнишка сбирка”. Непременно ще сътрудничите, нали?... Ами в кой клас сте?

Елин Пелин не си спомняше как и какво е отговорил.

- Много бях забъркан, колега! Ами че – едно момче на пет-шестнайсет години!... Само ми направи впечатление, че ми заговори на „вий”... Много ме насърчи този човек!...

Залюлял редакторът звънчето (по негово време още нямало електрически звънци!), подал на влезлия разсилен един лист и заповядал:

- Заведи господин Иванов на касата!

Това толкова забъркало разсилния, че той не смогнал да каже служебното „слушам”, а и редакторът нямал време да забележи тази подробност, защото изпровождал госта си до вратата, стискал ръката му и настоявал:

- Ще искам да се виждаме често, разбрахте ли? Сам ще ми носите ръкописите си!

Касиерът взел листа, който разсилният му подал, прегледал го внимателно, казал едно сухо: „Подпиши тук!”, и докато младият човек се мъчел с разтреперана ръка да си завърти подписа, сложил пред него на масата... цели 5 петолевки!... Двадесет и пет лева!...

Като съм излязъл от стаята на касиера, толкова съм бил бледен, че братовчед ми се уплаши да не ми е станало зле. Вън следобедното слънце ми се видя по-светло, къщите изглеждаха едни нови, чисти, усмихнати... и ми се струваше, че всички хора ме поглеждаха засмени – съчувстваха на радостта ми.

- Пет лева ли дадоха? – запита ме братовчед ми.

- Какви пет? Пет пъти по пет! – и тържествено раздрънках сребърните петолевки в джоба на доста охлузените си панталони.

През учебната 1895-1896 г. Пелин завършил пети клас в София с неимоверни усилия и твърдо решение вече никога да не сяда на чин. Защо не му вървяло в училище ли? Защото сам не искал да му върви! И то не само в пети клас било така, а още в първо отделение.

- Никак не обичах училището, ама никак! И не мога да разбера защо. Бях много любознателно дете, а на училище скучаех. Навярно учителят ни ще е бил скучен човек и не е могъл да ме привлече. Па не ще да е бил и много учен. А вкъщи аз имах братя, които бяха гимназисти, а сетне студенти, по-учени от нашия селски даскал, по погрешка не загинал през Априлското въстание.

Сравнявал стария уморен и отегчен от даскалуване учител и, разбира се, в полза на братята си. Особено на брата си Стоян, който му е бил тъй обичен, че и до смъртта си, като заговорваше за него, гласът му звучеше благоговейно. Той умрял млад – като учител във Видин – и само брат му Христо можал да се прости с него. А той – Пелин – години скърбял за него и го оплаквал.

- Може би и за друго нещо ми беше скучно в училището. Аз от по-рано знаех да чета – сигурно брат ми Стоян ме бе научил; не помня, но не ще да е Христо – ти го познаваш, - защото той много-много с мен се не занимаваше като бях малък, виж, после много съм го ядосвал. Та като знаех да чета, нямало е какво да ме заинтересува в учиището. Децата си сричат буквара, а аз бях вече прочел сумата и книги. У дома имаше много книги, не само на братята ми, но и на баща ми. Той беше много ученолюбив човек и си купувал книги още преди Освобождението, и после – аз откакто помня – баща ми като се връщаше от София, винаги носеше и по някоя книга. И сега сякаш виждам кориците на една от книгите на баща си – „Басни Езопови”.

Баща му бил не само ученолюбив, но и ревностен радетел за просветата на съселяните си. В турско време, когато невежеството се е смятало почти за добродетел, а грамотността се е ценяла само у поповете и псалтите, Йото Варджията на свои разноски наемал учител за селските деца и отстъпвал голямата приземна стая на къщата си за училище. А невестата му Тота, майката на Пелин, сутрин от тъмно окачала над огъня големия котел с фасула: обед за възпитателя и възпитаниците му, за да не се шляят из улиците, догде идат по домовете си за обед. Да не губят нито час от златното време за учение.

- Допреди десетина години – казва Пелин – под един навес, останал от старата ни бащина къща, се търкаляха някои „училищни пособия” начело с внушителната фалага. По тия „пособия” можеше да се проследи развитието на педагогията у нас през време на робството. Имаше сандъчета за писане на пясък, дъсчици за писане върху восък, парчета от взаимоучителни таблици и рамки от обикновените плочи – на каквито навярно и ти си писал. Само фалагата беше една и неизменна, значи си е оставала възпитателно средство при всички промени в образователната система.

- Изпитано средство! Жалко, че не се прилага и сега! Голяма полза би имала нашата златна младеж, когато поостарее.

- Съгласен съм – продължава шегата Пелин. – Но за да запази по-пресен спомен от прилагането ѝ, добре е то да става само в горните класове на гимназиите и в първите семестри на университета.

Тръгнал седемгодишен на училище и само с много глъчка и натякване изкарал четвърто отделение. Най му тежало това, дето баща му, който имал слабост към него, не го хокал, не му натяквал, а само го поглеждал тъжно. Дали е разбрал баща му, че този му син не е като другите, че е белязан за добро? И как ли са му действали думите на учителите: „Митю, ако иска, бае Йото, може да бъде най-добрият ученик. Ама не иска!” И сигурно сами учителите му по-късно са били изненадани, че не друг, а този ученик, когото едва са пробутвали от отделение в отделение, защото не иска да учи, ги разплаква с прелестните си разкази, в които немалко място заемат и самите те – бедните ентусиасти, мечтателите с кърпени обуща и запретнати панталони, с басмени роклички и копринена нежност – разпилените из цялата страна народни учители. А е бил наистина необикновено впечатлително дете!

Било през пролетта. Пелиновият баща притежавал и голяма изобретателност и сръчност в майсторенето на всякакви земеделски сечива и пособия, дялкал нещо на дръвника. Пелин, седнал наблизо, четял на глас някаква книга. Така той обичал да чете само това от книгите, което му много харесвало. Искал не само да разбира думите, а и да ги чува. Това, разбира се, си обяснил много по-късно, чак когато бил в гимназията, но навика да чете на глас си го имал от малък. Този път четял някакво описание на Стара планина (предполагаше, че е било нещо от Вазов) и толкова му харесало, че го прочел два-три пъти. Изведнъж баща му спрял да дялка и се заслушал в четивото. А когато малкият свършил, казал му:

- Митьо, утре ще станеш рано, че ще те водя с мен. Кое момче няма да подскочи от радост при такова предложение?! И Пелин много се радвал, особено след като разбрал, че ще ходят далеч и ще носят храна за обяд. А за какво щели да ходят и къде точно – баща му не му казал, а само се поусмихнал и подхвърлил с това няколко съчки в огъня на любопитството му. Събудил го още в зори. Тръгнали на североизток от селото и чак когато преминали втория рид от къдравите поли на Средна гора и Байлово не се виждало, слънцето позлатило снежните още върхове на Витоша. Но Витоша оставала зад гърба им. Те изкачвали по другата страна на планинския пръстен около Софийското поле.

Когато преминали и третия рид и навлезли сред планината, слънцето грейнало и неговата ослепителна пролетна светлина открила пред очите им цялата прелест на планинското утро. Хиляди птички, сгушени в гъсталака, огласявали въздуха с крехки трептящи звучи. Разбудените цветчета разтваряли чашките си и щедро канели пчели, мушици и пеперуди да закусят с ароматния им сок. По поляните блестели с всички цветове на дъгата тежките росни капки, а по гористите склонове се търкаляли бели пухкави облачета – тънка бяла пара.

Загледано в красотата на природата, заслушано в нейните дивни, неповторими звуци, момчето не усещало умора и съвсем не обръщало внимание на тясната пътечка, която се виела като змия по планината и ги водела все по-високо и по-високо.

Изведнъж, след като се провирала през гъста букова гора, пътечката изскочила на открито голо чело на рида и двамата пътници се спрели прехласнати от гледката: пред тях – където поглед стигал, се вдигали планински вериги, а на дъното – там, където небето и земята се допират – блеснала, огреяна от слънцето, зансежената верига на висока, величествена планина. Към нея посочил Пелиновият баща и казал: „Ето я Стара планина!” Пелин проследил ръката му и занемял. Миг-два останал така – с полуотворена уста, с вторачени широко очи, със затаен дъх – сетне се отпуснал на колене и заплакал.

- Сигурно това е било най-забележителното нещо в живота ми тогава, поразен бях – заговори отново Пелин. – Като изкарах четвърто отделение, колкото и да ми беше противно училището, трябваше да се съглася да уча и в прогимназията. Срам ме беше да не отида да уча. Най-много от брата си Стояна и от баща си се срамувах! И започнах наново да се измъчвам и скучая в класната стая. Учих в София, учих в Панагюрище, но кога и кой клас съм учил тук и там – не помня. Помня толкова незначителни неща, а туй го не помня! От това да видиш колко ми се е учило! Нито отделение, нито клас съм повтарял – продължава той. – Не само! Поправителен изпит не съм имал! И с хубав успех съм завършвал... Аз и като не обичах някой предмет, измъчвах се, потях се, до плач ми е идвало, ама пак изкарвах добра бележка...

Елин Пелин завършва прогимназия, но решително се отказва да учи в гимназията.

- Никак не исках да ставам градски човек! Ужасяваше ме животът в града! Защо е било това, сега вече не мога да си обясня, но тогава сигурно съм имал обяснение.

Замълчава за малко, а после през смях казва:

- Помисли си, ужасявал съм се от градския живот в София и Панагюрище, а по това време те бяха само по-големи от села. Панагюрище пък сега вече и от село е по-селски.

Понеже никакви увещания не помогнали, Пелин останал две години на село. През работно време помагал на баща си в земеделието, а през зимата прекарвал – денем вкъщи, около майка си, която умеела чудно да разказва и приказки, и човешки истории, а вечер – по седенките.

Всякога обаче, когато намирал време през деня и дълго от нощта, прекарвал над книгата. Сега книгата не била само за четене, а и за писане. Опитите от второ отделение били възобновени и резултатите се оказали обнадеждаващи за самокритичния юноша. Той бил чел вече много поети и като сравнявал стиховете си (тогава пишел само стихове) с техните, намирал ги недотам лоши.

Но направил още едно откритие: че за да бъдат хубави, му трябва култура. Книгите му давали много нещо, но не можели да му дадат някои основни знания, без които и самото четене на книгите не върви. И той със скръб и угнетение проумял, че такива основни знания може да му даде само гимназията Съжалявал за двете пропуснати години, но се утешил с тривиалната мъдрост „По-добре късно, отколкото никога” и на 1 септември 1894 г. заел едно място на четвъртокласник в Софийската мъжка гимназия.

Не му било леко. През двете пропуснати години, когато на село поергенувал, бил отвикнал да учи; освен това бил по-голям от съучениците си с две, а и с три години – то не е незначително условия за отношенията между децата.

Елин Пелин стиснал зъби, затворил се в черупката си и заработил. Противно му било, но му трябвали знания, и той се бил решил да ги получи, колкото и да му струва това сили, воля и нерви. Той избягва да дружи със съкласниците си, макар винаги да е добър, любезен и услужлив към тях, защото за него те били съвсем неподходящи другари, били съвсем деца, докато той – не толкова по години, колкото по природа, по стремежи, па и по жизнени знания – бил почти възмъжал.

Като не пилеел време в празни работи, Елин Пелин още по-старателно взел да пише, започнал да печата тук-там и дори спечелил – както вече разказах – един конкурс. Пътят на писателя все по-ясно се очертавал пред него, но той сам още не искал да повярва в това от страх да не се самозаблуди, да се вманиачи. Той разбирал или по-вярно чувствал високите задачи на писателя и сам се убеждавал, че да се дойде до тяхното решаване, е нещо извънредно мъчно, нещо, което иска преди всичко много да се знае. Наложило се след свършване на пети клас да напусне гимназията. Причините не зная. Може би са били материални. Баща му наистина е бил заможен човек, но може по това време да е имал материално затруднение. Пелин не ми е казвал за причините да напусне след пети клас. На два-три пъти е ставало дума за неговите школски години и когато стигахме до 1896, той казваше:

- Наложи се, като изкарах пети клас, да напусна. Отидох си в село, където ме назначиха учител. Тогава и с такова образовение и на такава възраст човек можеше да стане селски даскал. Нямаше хора.

Следната година (1897-1898) Елин Пелин отново седнал на чин в Сливенската гимназия. Брат му Христо бил в Сливен училище инспектор, затова и Пелин отишъл там да учи шести клас. Бил вече 19-годишен младеж с оформени мустачки и му било неловко между другите ученици, но решението му да събира знания било непоклатимо. Само че тук се случила друга беда: в началото на 1898 г. ги „разгонили” от гимназията. Кои и какви точно ученици са „разгонили”, не зная, но като чета спомените на Петко Росен, съзирам в „разгонването” политически причини, навярно за формиране на социалистически кръжок или за четене на социалистическа литература. Петко Росен пише: „За нищо и никакви подвизи в името на великата мирова правда, огънят на която обжегваше душите ни, нас ни разпиляха от Сливенската гимназия.”

Елин Пелин попада в списъка на „разпилените” от гимназията и се връща в село почти уверен, че самата съдба е против неговото гимназиално образование. Той се връща с много мъка и огорчение, макар и не съвсем отчаян от станалото, защото негови работи са вече печатани и дори хонорувани. Може би ще успее да стане писател и да си вади хляба и без гимназиално образование!? Но това „може би” е винаги по-лошо от ясното „не може”! Това „може би” е гъвкаво като тръстика: люшка се с еднаква лекота и към светлите висини на надеждата, и към безнадеждната мрачина на отчаянието. Елин Пелин веднага разбира тази истина, към чиято неутешителна яснота се прибавят тъжните и грижовни погледи на баща му, мълчаливият упрек на по-големите му братя и най-сетне тази слънчева, животворна пролет, която напук на човешките терзания сияе с упоителната си хубост. Много тежка била за него тази пролет, но той още имал вяра в капризното „може би” и от първите дни на появяването си в село въобще никъде не се появил, а се затворил в стаята и няколко дни писал мъжки. След това селският пощенски раздавач отнесъл три-четири плика, адресирани от Елин Пелин до редакциите на списанията, които по-рано давали гостоприемство на произведенията му. Във всеки плик имало по един разказ.

И започнало чакането.

- Задушавах се от мъка, Змейо! Никога не бях се чувствал така унизен и подигран. От кого ли? От живота, макар животът никак да не се интересуваше от моите работи. Но нали знаеш, на деветнайсет години всички младежи са мирови скръбници, и то без причина. А аз имах причина да бъда и скръбен, и обиден, и разочарован. Най-лошото беше, че в главата ми се загнездваше все по-дълбоко най-опасната за един млад човек мисъл: „Аз съм бездарник, некадърен за нищо, неспособен да спечеля за парче хляб, един натрапник на живота...” От тази мисъл по-ужасна и по-отвратителна няма.

Слава Богу, тази мисъл само е пробягнала през ума на Елин Пелин, когато минаващият пощенски раздавач за лѝшен път отговарял на питащия му поглед: „Няма, Мито! И днес няма отговор на писмата ти.”

Но един ден дошло избавлението! Ръмяло дъжд, всички си били вкъщи освен брат му Велко – тогава учител в селото, когото чакали за обяд. Пелин седял до прозореца и мрачно гледал калните локвички на двора. Сивотата на дъждовния ден съвсем съответствала на сивото му настроение.

В това време влязъл брат му и оживен, забързан, без да поздрави, се обърнал към него:

- Абе, Митьо, какви са тези изненади за тебе? Какво си се спотаявал досега, а? Все мълчиш, все си мрачен, все се оплакваш от бездействие, а пък то?

И на недоумяващия Пелинов израз сложил край с един енергичен жест на дясната си ръка, в която прошумяла бяла хартийка:

- Дръж! Две мои заплати и нещо!

Пелин изпитал пак онова чувство на премаляване, както когато получил писмото за конкурса. Поел пощенския запис – той бил пак от редакцията на Военните издания – и без да погледне сумата, го пуснал в джоба си.

Брата му обяснявал на другите какъв армаган бил донесъл на Пелин, но той не чувал. Продължавал да гледа вън, ала сега локвичките не били кални, а небето – сиво и тежко – му изглеждало прекрасно, като сиво перце на горска гургулица. Всичко се било променило като под пръчката на добрата фея от приказките. Защото получил пари ли? Защото за един разказ му заплащали повече, отколкото получава един селски учител за два месеца ли?

Не! Не за това! А за утвърждаването на неговия писателски труд като труд ценèн, общественополезен, който има смисъл и значение, щом се заплаща.

- Баща ми запита за какво ми пращат толкова пари, а аз отговорих – уж небрежно: „За един разказ.” И когато казах тия думи, почувствах, че наистина може да стана писател.

Пак на Реброво. Беше още пролет – края на май 1933 г., - а горещината беше по-голяма от лятна. Рано сутринта маранята вече трептеше над земята, а край самата река, където – може би от течението – винаги се образува ветрец, този път беше тихо и задушно.

Елин Пелин не очакваше да хванем риба, но като страстен въдичар не можа да се удържи да не подхвърля въдицата в уморената и отегчена река, която едва се влачеше на север. Аз не бях си и наставил щеката, след като ме беше предупредил, че няма да има лов, но Пелин си имаше особен въдичарски маниер, на който не съм го виждал ни веднъж да измени. И тъй като той – който в нищо друго не беше педант и никак не обичаше педантите – с педантична упоритост повтаряше все същия този маниер, аз го бях нарекъл „ритуал”. Какви ритуали имаше за другите си страсти Елин Пелин, не зная, но въдичарският му ритуал се състоеше в следното: със слизането от влака, без да чака неговото отпътуване, Елин Пелин му обръщаше гръб, поглеждаше небето, за да си състави прогноза за времето, хвърляше поглед нагоре и надолу по течението на реката и измъкваше щеката от калъфа. Тръгваше веднага, защото оглеждането на реката ставаше за няколко секунди, и вървейки, наставяше щеката, прикрепяше макарата, вдяваше кордата, прикачваше нишката с въдицата и слагаше червей. И всичко това извършваше с такава сръчност и отмереност, че приличаше на голям актьор с характерно амплоа, който изпълнява ролата на страстен въдичар.

Трябва да отбележа, че слезеше ли от влака, той не чакаше никого от компанията, не чакаше и мене, ако бивахме двамина, а веднага поемаше. Ние сетне го догонвахме.

Този път от влака слязохме едновременно и понеже – както казах – не бях извадил дори щеката си, тръгнах с него.

- Няма да има риба днес! – рече той повече на себе си, а подире го повтори още няколко пъти, като гледаше със събрани вежди неподвижната тапа.

Мълчаливо опита на две-три места, смени веднъж-дваж червея и поклати глава:

- Не кълве!

Пелин нави макарата с подчертано недоволство, но все се двоумеше да отдене ли кордата и да прибере щеката или не. Гледах го с любопитство и чаках, докато се обърна към мен.

- Ходи ли ти се по-надалечко?

- До Плевен! – отговорих без колебание и го накарах да се засмее.

- Чак дотам на мене пък не ми се ходи – и посочи неопределено навътре към планината. – Да тръгнем по Батулийската река, та догдето стигнем.

- Готово! – съгласих се аз и нарамих раницата.

И поехме през каменния мост по шосето, което след стотина крачки влезе в тясното дефиле на река, която не бях и подозирал: тъй криеше устието си, че от срещния бряг на Искъра, където ловувахме по-често, аз бях виждал само китка едри върби.

Шосето е доста високо над реката и Пелин ме посъветва да не слизам да се моря и аз, а да вървя успоредно с него, та ако хване риба, ще ме повика. Още с първото хвърляне Пелин улови една мрянка и тя стана причина да извървим пет-шест километра – той по брега, аз по шосето. И чак когато стигнахме току до селото, шосето се изравни с реката и аз реших да ида при Пелин да видя какъв е рибният резултат от тази дълга експедиция. Бяха шест или седем рибки – точно по рибка на километър.

Пелин бе задоволил въдичарските си чуства с тия злочести мренки и сега веждите му не бяха смръщени буреносно:

- Не те повиках, защото виж какво съм хванал! Не кълве! Не кълве, и туй то! В Батулийската река има много риба, ама не излиза днес! Има нещо  - във въздуха ли, във водата ли – рибата го усеща и затова се крие.

Пелин започна да прибира въдицата и продължи:

- Не знам от рибата ли, но и аз съм се научил да го усещам това „нещо”. Още във влака ти казах, че няма да има риба. Още тогаз го усещах „нещото”. То е...

Той повдигна очи към небето, обгледа целия стеснен от планината хоризонт и тъкмо се канеше да направи метеорологическото си заключение, погледът му се спря на няколкото къщички – начало на селото.

- А бре, ние сме стигнали Батулия!

- Е, да! Щом между Реброво и Батулия няма друго село – това ще е Батулия. Ти не знаеше ли, че сме стигнали чак дотука?

- Не! Не съм забелязал! Увлякъл съм се... Аз по едно време и тебе те бях забравил... А ти защо не викна?

- Отде да знам, че си ме забравил, та да ти напомня?

- Не за това да ми напомниш – засмя се Пелин, - а за времето. Ние сме на толкова километра от гарата, а времето...

- Какво пък му е на времето?! – пресякох го аз. – Горещо и...

- И... буря ще има – това му е на времето. Ако след бурята заплиска някой дъжд – мъчно ще се върнем за влака.

Той прибра въдичарските си съоръжения.

- Да побързаме до кръчмичката. Двеста-триста крачки са, а пък мен ми се е случвало и за петдесет крачки да ме накваси дъждът до кости.

Излязохме на шосето, той разшири крачките си и аз го последвах, макар да ме учудваше припряността му, когато нищо не подсказваше толкова скорошното идване на бурята.

- Понякога и най-често в планината пада градушка, че може да убие човека!

Аз не усещах нищо, но дори нямах време да се усъмня в Пелиновата прогноза, защото далечен тътен откъм изток и хладен ветрец с дъха на колендро я потвърдиха. Току-що се вмъкнахме под навеса на кръчмата и първите едри дъждовни капки потънаха в прахоляка на шосето. Не му е тук мястото да описвам бурята, която се разрази, но тя беше такава, каквато „опушеният градски интелигент” никога не бе виждал!

Елин Пелин пушеше много повече от мен и от много други пушачи. Обичаше да ходи в кафенетата, по-точно в едно определено кафене, където се събираше и компанията, която му беше приятна. В това кафене ходеше всеки ден, прекарваше там сред пушека час-два, а и повече... но не беше „опушен интелигент”.

Живееше непрекъснато с природата. Само ден-два свободни – и той непременно трябваше да се измъкне из София. Познаваше живота на природата и я обичаше дълбоко, безгранично и неизменно.

А тя?

Тя наистина е била много приказлива с него, наистина е била много сърдечна, искрена и откровена към него, за да му разкрие и покаже всички ония потайни свои хубости, които той ни е посочил в творбите си.

Струва ми се, че тъкмо затова, когато биваше сред природата, Елин Пелин приказваше малко и не обичаше да му се приказва много. То бе, за да може да слуша природата, да я слуша напрегнато и внимателно, да вниква в смисъла на словата ѝ и да ги проумява. Затова, ако в нашата компания (когато ходехме на риба), се случеше някой бърборко, дори и не празнодумец, а обикновен приказлив човек . Пелин, като се прибирахме в София, ми казваше:

- Ех, пък този Х. ми развали всички пейзажи!

Особено се дразнеше от тия „почитатели” на природата, които шумно изразяват възторга си от някоя хубава гледка и така пречат на другите да я съзерцават. Ето един характерен случай, който ще предам така, както съм го публикувал през 1938 г.:

„Една група приятели се разхождат към Лозенец. От върха на хълма те очаровани гледат прекрасния залез и богатите морави бои на Люлин. Всички мълчаливо съзерцават. Един по-експанзивен размахва ръце и тъй гръмогласно изразява възторга си, че пречи на останалите и разваля пейзажа.

- Не, господа, този пейзаж е знаменит! Какви прекрасни багри! Какво спокойствие на тоновете! Никога не съм виждал такъв хубав залез!...

Пелин начаса охлажда възторга му:

- Хубав е залезът наистина, ама да е твой...”

Когато прочете този анекдот във вестника, Елин Пелин си спомни случката и ми я разказа по-живо и с повече подробности, отколкото Димитър Подвързачов, който ми я беше разказал по-рано.

Първите дъждовни капки ни подгониха до кръчмата, но не влязохме вътре, а останахме под навеса. Сложихме раниците на дънера, заместващ пейката, която непременно стои пред всяка селска кръчма, приседнахме и ние и останахме да гледаме пристъпа на бурята.

Той беше шеметно бърз, величествен и страхотен. За пръв път виждах такова зрелище и останах поразен, замаян, дори изплашен. Поисках да кажа нещо на Пелин, но когато го погледнах, разбрах, че той не би ме чул. Не от трясъците на мълниите, които падаха сякаш над самите нас, не от воя на вятъра и писъка на вихрушките, които се забиваха в черното небе, а защото се беше заслушал в гласа на разгневената природа, в нейните гръмовни слова, които – струваше ми се, - му разкриваха някакви съкровени тайни. Лицето му – излеко побледняло, имаше израз на напрегнато внимание, на вслушване, на съсредоточена и дълбока размисъл. Елин Пелин не съзерцаваше бурята, не гледаше прехласнат нейното страхотно величие, а се взираше в нея, в подробностите и я изучаваше, за да може да разгадае вътрешния ѝ смисъл. Този израз се беше задържал на лицето му само за миг, но ми прикова вниманието така силно, че забравих самата буря. Никога преди това не бях виждал и никога след това не видях Елин Пелин такъв, какъвто беше тогава.

В кръчмата, където влязохме, след като се убедихме, че дъждът няма да престане тъй бързо, всички маси бяха заети. Имаше една групичка селяни, неколцина туристи и туристки, а на най-голямата маса се бе настанила въдичарска компания. Тези въдичари навярно много преди нас са били отчаяни от неуспешното ловуване и са потърсили разтуха в селската кръчма, защото отвън чувахме високата им глъчка и смехове. При нашето влизане шумът се удвои от приветствени възгласи. Пелин се огледа за някоя празна маса, но и да имаше такава, не бихме могли да я заемем, защото въдичарите вече бяха ни направили място да седнем при тях. Видях, че на Пелин не му се щеше да остане в тази компания, но нямаше как. Той се опита да откаже, че е неудобно да сядаме там, защото е тясно, а ние ще обядваме – но не хвана. Въдичарите така запротестираха, че да отказва повече, значеше незаслужено да ги оскърби. Защо не му се щеше да бъде в компанията на въдичарите, когато той обичаше този вид компании и друг път охотно се включваше в тях? А в тази компания имаше и стари негови приятели, чиято дружба – знам, ценеше.

Причините са две. Първата е вече ясна – току-що бяхме зрители на една страшна буря, която беше предизвикала и у двама ни толкова дълбоки впечатления. Бурята обаче не бе могла да влезе в кръчмата при шумящите въдичари, а ги бе избиколила. Втората причина е по-важната, защото, обяснявайки нея, ще разсея едно смешно недоразумение около „гуляйджийските” качества на Елин Пелин. На него не му се щеше да седнем при въдичарите, защото те бяха твърде много попрехвърлили, а Елин Пелин не можеше да понася пияните.

Сигурен съм, че мнозина ще кажат: „Хайде де! Елин Пелин не можел да понася пияните! Такъв гуляйджия като него...”

Ето тук е недоразумението, оскърбителната, ако щете, глупост. Елин Пелин никога не е бил гуляйджия в оня вулгарен смисъл, който се влага обикновено в тази дума, и кой знай защо прикачена му от хора, които не само не го познаваха, но и не бяха и виждали. В провинцията, та и в София – и неведнъж и дваж, когато е ставало дума за Елин Пелин, са ме запитвали: „Погуляйвате ли си с него? Попийвате ли си ракийцата?” Когато аз кажех, че Елин Пелин не гуляе, а ракия не само не пие, но не обича миризмата ѝ, заглеждаха ме подозрително, изненадано, с разочарование. Попитах веднъж Пелин на какво се дължи тази несправедлива репутация. Дали на младини не е бил гуляйджия, не е обичал да пие повече, но го питах стеснително и забъркано, та той, преди да ми отговори, доста се посмя.

- Тази си незавидна слава – каза той – дължа на приятелите си. Не че са разпространявали за мене такова клеветническо нещо, а за друго. Някои мои приятели обичат да си пийват повечко и хората от тях съдят и за мене.

- Аха! С какъвто ходиш – такъв и ставаш.

- Може и от тази пословица да си вадят заключенията. Не знам. Аз другояче си я представям тази работа: отиде Б., да речем, в провинцията по сказки. Във всеки провинциален град има хора, които искрено и честно обичат литературата. Те са оганизатори на сказките, те са най-внимателните слушатели, те накрая уреждат банкета в чест на сказчика. Ти го знаеш Б. как яде и как пие. Знаеш го и как обича да приказва за мене. Запитват го хората за литературните работи в София, а той за мен ще започне: „Ние с Елин Пелин сме всяка вечер заедно; с него си пием винцето.” Гледат го хората как „си пие винцето” и справедливо съобразяват, че Елин Пелин, ако не повече, баре толкова винце, колкото Б. си попийва.

Смяхме се много, защото аз отлично познавах Б., бях го посрещал в Русе, бях му организирал и сказки, и банкети и от устата му неведнъж бях чувал, че „всяка вечер си пият винцето с Елин Пелин”. Само че аз го бях питал колко винце си пийва Елин Пелин и тогава Б. като че ли с известна гордост каза, че в това отношение Пелин далеч не може да се сравнява с него.

- Ами през дните на „Българан”, когато сте се събирали в „Средна гора”, не сте ли гуляели?

- Гуляехме и много гуляехме, но те не бяха пиянски гуляи! – отговори ми Пелин.

Те били – тогавашните им гуляи – празници на веселата младост, за която всичко е лесно, всичко е възможно, всичко е постижимо. И гуляите не са пречили нито на „хлебодатната работа”, нито на художественото творчество на тия прекрасни веселяци от „Средна гора”. Хумористичният вестник „Българан”, който е бил техен стожер и знаме, и трибуна, и рожба, и мащеха – и днес може да служи за образец и по угледност, и по съдържание. Елин Пелин от дете е бил отвратен от пиянството и до края на живота си не можеше да понася „пиянските работи”.

Когато бяхме в Байлово (два месеца след батулийската буря), между многото случки от детинството си той ми разказа, че когато бил малък, четири-пет годишен, чул на улицата викове, глъчка, смях и отърчал да види какво става. Там лежал мъж, опитвайки се да стане, но не можел и това страшно допадало на дечурлигата, които с подигравки и смехове се въртели наоколо му. Човекът глупаво се хилел и псувал, и ругаел, и се заканвал... Но не това поразило впечатлителното момченце, а последвалата сцена: от другия край на улицата се задала една слабичка, състарена женица и без нищичко да каже, помогнала на пияния да стане, подкрепила го като болник и го отвела...

Пелиновият баща, сам трезвен и порядъчен човек, използвал тази случка, за да обясни на невръстния си син вредата от алкохолизма. Когато Пелин го запитал от какво е паднал този селянин и защо му се присмивали децата, баща му му разказал една покъртителна история, която дълго време продължавала да го вълнува.

- От това не обичам пиянските работи и макар сега да знам, че алкохоликът е човек болен и че трябва да го съжаляваме, а не да го порицаваме, пак избягвам да дружа с такива хора. Не ги осъждам, но ми е неприятно да бъда в компанията им.

През есента на 1935 г. намерих у един букинист „Календар Българан за 1905 година”, излязъл под уредничеството на Александър Божинов и Христо Силянов. Понеже знаех от Елин Пелин много за живота на „българановци” и понеже познавах неколцина от тях (имаше защо да ценя тези свои бележити познайници), истински се зарадвах на находката, която купих за... 2 лева.

Срещнах се с Пелин в кафенето, но не му казах за календара, защото не предполагах, че може да го заинтересува, щом му е бил сътрудник. Мислех, че той непременно ще има запазен екземпляр. Нямах и време да му кажа, защото, като влязох в кафенето, той не ме остави да седна, а сам стана, сбогува се на бърза ръка с компанията и ме пресрещна на половината път от вратата:

- Здрасти и ако не ти се пие много кафе, карай да вървим.

- Къде?

- На среща с дебелата Лена.

Тези думи, звучащи като парола, наистина бяха парола за мен, защото след „среща с дебелата Лена” обикновено вечеряхме у Пелинови. Кафе не ми се пиеше, махнах с ръка на неколцина познати и сподирих Пелина. На улицата той ми дообясни:

- Соня и Стефанка били на кино. Минаха край музея и решихме да отидем у дома да вечеряме. Те отидоха, а аз останах да те чакам... Та ти се забави...

- Ровех се из архивите и книгите на битпазар.

Пелин не отговори. Той знаеше, че почти всяка събота следобед обикалям букинистите и вехтошарите да диря старопечатни книги и други рядкости, но не проявяваше никакъв интерес към това ми занимание.

След вечеря се подсетих за календарчето от 1905 г.:

- Стана ли ти сега ясно защо ходя по битпазар и букинистите? Събирам останки от вашето време и си разсейвам скуката.

Елин Пелин поклати глава по чисто негов начин, с който изразяваше едновременно скептичност, снизходителност и добродушна насмешка, а аз измъкнах от чантата си календарчето и го тупнах на масата пред него.

- Те ти доказателство!

- Ехе!  - изненадан викна Пелин и бързо сложи очилата. – Я гледай! На битпазар ли го намери това чудо? Чете ли го вече?

Той се оживи и развесели, затрупа ме с въпроси как съм го намерил, може ли да се намери още един екземпляр, колко съм го купил и тъй нататък. Оказа се, че го няма. Взехме да четем хумористичния текст на календара и да разглеждаме илюстрациите му – почти всички прекрасни карикатури от Александър Божинов.

Някои текстове на актуални теми (за тогава) сега ми бяха съвсем непонятни и Елин Пелин ги разясняваше с допълнителни хумористични бележки. До едно време четох аз, сетне той и когато стигна на една страница (51-ва), разсмя се с глас:

- Я-я-я, какъв съм бил тогава!...

Подаде ми книжката на отворената страница, където видях хубава негова карикатура в профил с една бутилка и забито в нея паче перо. Под карикатурата прочетох следната епиграма:

Елин-Пелин се казва той, защото

преди да натопи перото

със бира, вино и пелин

топи си всякога гърлóто.

Прочетох го веднъж, прочетох го два пъти и погледнах Пелин. Той ме бе наблюдавал, докато чета, защото веднага срещнах усмихнатия му питащ поглед.

- Е? - запита той.

- Прощавай, Пелине, може да е автоепиграма, ама не ми хареса! Написано е само за да има текст под карикатурата! Остави му лошата техника – не римува третия стих, измъчил четвъртия, за да го римува с  „гърлóто” – нейсе!

- И по моему не се пише така, ама Божинката така го написал. Тогава кой знае колко много ми се е харесвал! Нали бяхме млади хора, струваше ни се интересно, като се показваме „възрастни” и „опитни”, врели и кипели в житейските работи.

И след малко – по средата на някакъв друг разговор, както обичаше да прави обикновено, заговори пак за епиграмата:

- Спомняш ли си какво ти казах – преди няколко години беше – на какво се дължи славата ми на гуляйджия. Ето ти една от причините й. Тогава хората като че ли повече се интересуваха от литература и четяха, купуваха книги, списания и вестници. Навярно и за мен са се интересували, още повече, че само няколко месеца преди излизането на това календарче бе излязъл първият ми сборник разкази. Па и от българановските инициативи се интересуваха и това календарче се е похарчило само за няколко седмици. И всеки читател си е мислил, че казаното за мене е вярно.

Краят, разбира се, пак бе облечен в Пелиновска шега.

- Дано сега, като пиша по-рядко, хората да помислят, че вече не си топя перото, а само гърлóто.

Елин Пелин пиеше по малко бира и вино, а ракия съвсем в редки случаи и само сливова. На гроздовата ракия не можеш да търпи миризмата. Обичаше, когато е помръзнал или много изморен, да изпие чашка коняк. Бивал съм на трапезата му, бивали сме в ресторанти, в аперитиви, на гости у приятели, в нощни локали, на банкети и тържества – навсякъде, където се пие – и Елин Пелин винаги и твърдо пазеше мярката, която сам си беше установил и която никой не можеше да го накара да измени и изостави. На обяд почти никога не пиеше и никога „не си вземаше аперитива”, както по онова време (1930-1940 г.) правеха кажи-речи всички софийски интелигенти и най-вече хората на изкуството.

На вечеря у тях пиехме вино само в празнични дни или когато имаше някое особено лакомство (някой рядък дивеч). Тогава се отпушваше една бутилка от 750 грама вино и ако я пресушавахме, когато си тръгвахме, Пелин идваше да ни изпрати... за „да се поразведри”.

Когато вечеряхме със семействата си в някоя квартална кръчма („Дълбок зимник” или „Под липите”), това се случваше много често, изпиваше се половин литър вино, а когато Пелин имаше добро настроение и обявеше, че „компанията ни (сиреч жените ни и двете му деца) ни е много експлоатирала”, поръчваше още едно канче вино (200 грама).

От 1934 до 1941 г., без да бяхме се уговаряли за това поради създалото се помежду ни пълно разбирателство, дори тогава, когато не ни се говореше и „мълчахме упорито и съсредоточено”, бяхме си създали навика веднъж седмично да се храним двамата вън от къщи. Понякога се събирахме повечко хора – приятели от кафенето. По-често с нас идваше (поканен от Елин Пелин) Велко Бабов, най-често обаче бивахме само двама. Ходехме в „Червен рак” и „Сердика” на бул. „Дондуков”, по-късно в „Ашингер” на „Раковски”. На тези наши вечери се изпиваше половин литър вино и Пелин обикновено не допиваше последната си чаша...

Ще продължа спомена от Батулия. Настанихме се на масата при въдичарите, извадихме провизиите си и започнахме походния си обяд. Нашите компаньони отдавна бяха завършили обяда си, но продължаваха да пият и с всяко ново стъкло вино градусът на глъчката се повишаваше. Седящият до Пелин – адвокат или съдия, не го познавах, като че ли беше пил по-малко, а може и повече да издържаше, но някак си се конфузеше, като гледаше явното Пелиново неудоволствие. И за да може да оправи по някакъв начин работата, предложи на едного да развърже „торбата с вицовете”. Предложението му беше посрещнато с акламации и прието. Предполагах, че Пелин, който беше извънредно духовит човек (аз по-духовит не съм и виждал), ще се забавлява добре с вицовете, но той с една недвусмислена гримаса изрази нарасналата си досада и неудоволствие.

Много скоро разбрах причината. В кръчмата не бяхме само мъже – имаше и няколко туристки, а вицовете, които се разказваха, бяха такива, че биха оскърбили всяка уважаваща се жена. При това пийналите разказвачи като че ли нарочно говореха високо, за да бъдат чувани от жените.

Пелин нито веднъж не се засмя, не каза нито дума да сгълчи или осъди, но не кусна и виното, подадено му от неговия сконфузен съсед, и не престана да гледа през прозореца кога ще престане дъждът. И добре че той престана! Инак не знам дали биха издържали нервите му това напрежение. Щом видя, че дъждът спира, Елин Пелин започна бързо да прибира раницата си и ми смигна да направя същото. Като свърших тази работа, той стана така внезапно, че увлечените във вицовете наши компаньони се изненадаха. Едновременно се чуха няколко въпроса:

- Къде? Защо тръгвате? Водата е мътна! Чакайте да слезем заедно до Реброво! Защо бързате?

Елин Пелин отговори на всички кратко и ясно:

- Защото сме дошли тука да си починем, а не да слушаме кръчмарски масали.

Той изказа това просто, без гняв, без упрек, само с малко ирония – а мене ме изуми ефектът, който думите му имаха върху компанията: всички млъкнаха смутени, забъркани и засрамени; бяха изтрезнели мигновено; един се помъчи да каже някакво извинение, но смотолеви нещо неразбрано, и то чак когато ние излизахме вече из кръчмата.

Облаците се бяха разкъсали и между техните парцали сияеше озарено от слънце синьо майско небе. Още покапваха закъснели дъждовни капки, но и те скоро спряха. Лекият северозападен вятър отнесе облаците на запад, натрупа ги навярно в някой планински дол и от изчистеното небе следобедното слънце весело огря планината и бялото измито шосе. За бурята напомняше само острата хладина и придошлата мътна река. Елин Пелин я забеляза, след като бяхме извървели по брега й повече от два километра.

- Брей, че придошла! – удиви се той. Замълча, загледан в бясната жълта вода, а после се обърна засмян към мене:

- Ще речеш, че сега му е времето да наловим риба, защото водата е мътна. Народът нали тъй казва!? Ама това е само теоретически... Па и теоретически не е вярно казано, а си е пословица. Аз на практика съм опровергал пословицата! В мътна вода нищо не съм хващал!... Виж, край мътна вода съмхващал хрема...

В това време аз запалих цигара. Пелин продължи шегата:

- Макар и сега да я хвана, чакай да изпуша и аз една цигара!

Той извади кутията, избра си цигара, продуха я и я запали с кибрит. Аз и не му предложих да запали от моята цигара, защото ме беше предупредил още от началото на нашето запознанство, че обича да пали цигарата си само с кибрит.

Няколко думи за Елин Пелин като пушач. Той пушеше много – редовно по две, а някога повече от две кутии цигари на ден. След хубав обяд или вечеря обичаше някоя малка пура. Лула не пушеше, нито си служеше с цигаре. При това толкова упорито и голямо пушене и за мен, и за другите приятели беше голяма изненада, когато през 1940 г. Елин Пелин се отказа да пуши. Никой от нас не вярваше, че той ще успее да надвие тази си страст, станала вече истинска негова втора природа. Та нали още първата му книга бе кръстена от Александър Божинов „Пепел от цигарите ми”, за да свърже името му с цигарите като нещо „съдбовно неделимо”? Та нали и всичките му карикатури имаха като неминуем аксесоар димяща цигара! А то стана! От 1940 г. До края на живота си Елин Пелин ни веднъж не запуши. В първите дни на борбата му с тютюна аз избягвах да пуша пред него. Той забеляза и запита:

- Да не си се отказал и ти от тютюна?

- Не съм, но не искам да те дразня...

- Абе я си пуши! Никак не ме дразниш!... Ами като отида в кафенето, ще мога ли да накарам всички хора да не пушат, та да не ме дразнят?! Пуши си, Змейо, пуши си! Не ми ставай последовател. Неблагодарна работа е да бъдеш последовател на някого. А най-неблагодарна е мой последовател да бъдеш!

Чак в 1948 г. н аучих защо Пелин можа така лесно да се отърве от тютюневото иго. Нея година синът му, току-що свършил гимназия, беше се поопитвал да пуши. Елин Пелин никога нищо не заповядваше и не налагаше на децата си, а приятелски, разбрано и убедително им казваше кое е добро и лошо, полезно и вредно. Като усети пушаческите опити на сина си, Пелин постъпи по същия начин: един неделен ден, като отидох у тях, той намери случай – когато запалих цигара – да прочете една антиникотинова лекция на Боби:

- От пушенето няма никаква полза – започна той, уж не на Боби го казва, а тъй – принципно. – Аз толкова години съм пушил, та я знам тази работа най-добре.

- А Змея защо пуши? – запита Боби, без да подозира, че сам се вмъква в клопката.

- Не само Змея, а много милиони хора пушат. Може и ти да пушиш, ама това не изменя работата. Вредата от пушенето си остава и тя е много голяма. Нека ти каже и Змея!

Аз разказах обстойно за вредата от тютюна, колкото можех и както можех, а Пелин заключи:

- Човек макар да смята пушенето за невинна страст, пак му подчинява волята си. А пък свободната воля е най-голямото човешко достойнство. Дори само тази да е вредата от тютюна – че подчинява част от човешката воля, - пак е много голяма.

Боби излезе из стаята. Намери си на бърза ръка някаква работа. Пелин се позасмя след него:

- Отиде да помисли!

Тогава му казах, че много съм се чудил на неговата воля – такъв страстен пушач да се откаже от пушенето изведнъж и да устои:

- Аз, Змейо, повече пушех с ръцете си. Повече ръцете ми бяха свикнали да държат цигара. Толкова години съм пушил наистина, но никога не съм поемал дима, никога не съм го вдишвал. Разбра ли защо ми беше по-леко да се откажа от пушене? Организмът ми не беше толкова свикнал с него.

Действително може да се каже, че Елин Пелин пушеше с ръцете си. Той имаше много хубави, тънки, дълги, не кокалести ръце, в които цигарата стоеше с непринудена елегантност. Затова и пушаческият му жест имаше особена грациозност. Винаги и във всичко изискан и отмерен, Елин Пелин беше такъв и като пушач. Той никога не пушеше на улицата, никога не безпокоеше хората да пали от техните цигари цигарата си, в локали и кафенета не ръсеше пепелта на пода, а винаги искаше пепелник, не палеше цигара след цигара и не разговаряше с цигара в уста. Понеже аз имах някои от тези пушачески недостатъци, веднъж Пелин ми държа цяла беседа за „пушачите и тютюнджиите”. Според него пушачи са тия, които нямат изброените недостатъци, а тютюнджии – които ги имат. Характерни тютюнджии са циганите, които пушат „не със страст, а с алчност, с остървение”. Оттам е и изразът „пуши като циганин”, не за количеството изпушен тютюн, а за начина, по който е бил изпушен. За да илюстрира тази мисъл, той ми посочи двамина от нашите общи познати – Петър Карапетров и Божил Грубешлиев. Първият палел цигара от цигара и тъй поемал дима, че жилите на врата му се издували като на селски кларнетист.

- А пък този Б. Гр. така пуши, че ако го гледам няколко дни поред, ще зарежа тютюна. Друг такъв пушач не съм виждал. Залепи цигарата на езика си и като ти приказва, движи я от единия край на устата си на другия – като фокусник. Говориш с него и гледаш цигарата как играе в устата му и започваш да се плашиш да не би да я глътне.

Елин Пелин в годините на нашето приятелство нечетеше много художествена литература. Следеше българските писатели, но и тях повече ги преглеждаше, отколкото да ги чете изцяло. Зачиташе се и четеше само това, което успееше да го заинтересува от първите пет-шест страници.

Но той беше прочел навремето всички образцови произведения на литературата, цялата класика и всичко ценно, излязло на световния книжен пазар в края на миналия и в началото на този век. Тези книги той бе чел най-вече на руски. Интересно е, че Елин Пелин не можеше да говори, но познаваше много добре езика, четеше без речник, често се случваше аз да превеждам нещо екстемпоре и като не мога да намеря точния превод на някоя дума, той да ми помогне.

Макар е бе преживял близо година в Париж, Пелин много малко знаеше френски и почти не си служеше с него. А което е още по-интересно, един от любимите му автори беше Анатол Франс.

Когато се говори за любими Пелинови автори, трябва да кажа, че той най-много обичаше големите руски писатели, от чиито произведения – както сам твърдеше – се беше учил...

сп. „Летописи”, януари-февруари 1997; март-април 1997