Свят - Еврозона

Михаел Клоновски, сп. „Фокус” 

Авторът е роден през 1962 г. в Източна Германия. По образование е зидар. В последните години на ГДР си изкарва хляба с обща работа и като коректор. От 1990 г. – журналист. Автор е на много книги за комунистическото наследство, за сталинистките лагери. Носител на наградата за журналистика през 1990 г. за приноса си в разкриването на престъпленията на ГДР-овското правосъдие и на ЩАЗИ. От 1992 г. живее в Мюнхен. Току що бе назначен за водещ редактор в дискусионната рубюрика на седмичника „Фокус”, който от брой на брой заема все по-отчетливо консервативна и политически „некоректна” позиция. 

М.Р.

---

Историята може и да няма смисъл, но тя ни учи да гледаме с ирония на миналото. Нека се върнем назад към пролетта на далечната 1989 година: Тогавашният социалдемократичен министър-председател на провинция Саарланд посещава държавния глава на ГДР. Посещава го между другото за девети път. Какво ли би минало през главата на двамата събеседници, ако някой им беше пророкувал, че след по-малко от две десетилетия единият – Оскар Лафонтен - ще наследи другия – Ерих Единствений като председател на компартията? И кой ли федерален гражданин – включително лидерката на феминисткото движение Алис Шварцер - не би Ви помислил за луд ако тогава бяхте предположил, че след 20 години канцлер ще бъде жена, при това жена от ГДР (та даже и бивша комсомолка – бел. прев.)? Такива реминисценции ни учат, че ако има нещо, на което си струва да се залага, то е пълната непредвидимост на историята.
 
Точно година след падането на стената един познат от Източен Берлин, който по това време въртеше успешна търговия с изостанали количества ГДР-овски консерви, ми каза „Всички се надпреварват да приказват как ще стигнем нивото на Запада. По-добре е да се замислят кога Западът ще се смъкне на нашето ниво“. Учудващо прозорливо, както се оказва. Днес стават все по убедителни признаците, че Федералната република се превръща в социалистическа държава „а ла ГДР“. Разбира се без Стена и без телени мрежи, но затова пък с водеща политическа дама от Левицата, която иска въвеждането на данък за изселващите се от страната.
 
И все пак нека започнем с положителното. Днес „Актуалната камера“ трае само четвърт час^*. Във Федералната република едва два от трите куплета на „Песента на германците“ са табу (днешният химн на ФРГ се състои от третия куплет на популярната стара песен, чийто първи куплет „Дойчланд, Дойчланд юбер алес...“ е химн на Третия райх – бел. прев.), тоест с един по-малко отколкото по времето на ГДР. Има наистина все още ЩАЗИ-агенти и ЩАЗИ-доносници, но те са слабо организирани централно и не седят вече пред подслушвателна апаратура, а само в парламентите (един от тях дори се кани да става кмет на Потсдам). Директивите не идват вече от Москва, а от Брюксел. „Нашите хора“ (любим израз на Хонекер и на жена му Маргот – бел. прев.) днес са наречени „нашите хора из цялата страна“ (любим израз на Ангела Меркел - бел. прев.). Шефът на Левицата (бившата компартия - бел.прев.) Грегор Гизи призовава всички демократи да се обединят и да се борят „срещу десницата“. Не е ли малко комично всичко това?
 
По-малко комично за обикновения гражданин, който не е част от партийните апарати, е съзнанието, че мнимият върховен суверен на практика не притежава правото да участва в политическия процес. Той може наистина веднъж на четири години да припне до избирателната урна и да си пусне бюлетината. Проблемът е, че ако има консервативни или десни убеждения няма да знае за кого да си даде гласа. В ГДР имахме блока на „Отечествения фронт“, днес съществува т.н. „консенсус на демократите“. Неговите пазванти пазят червената черта, която никой няма право да премине, ако не желае да му бъде отнето моментално правото да се нарича „демократ“. Зад тази черта остават милиони граждани, които мислят, съобразяват и съзнават, че никой не ги представлява политически. За разлика от гедееровското минало гласовете на въздържалите се биват броени, а после се изразява публично съжаление по техен адрес, но от това не произтичат никакви последици. Никога до сега никоя от партиите не е признавала, че програмата й е била погрешна. Напротив, при провал винаги се търсят слабости в комуникацията и в поднасянето й до избирателя. Референдуми по такива фундаментални въпроси като въвеждането на еврото или по Маастрихския договор бяха счетени за прекалено рискова проява на демокрацията.
 
Вече няма различия дори и по най-елементарните въпроси между големите партии. Тъй като в Германия не съществуват антисоциалистически, либертариански, патриотични партии, поне не такива, които един що годе цивилизован човек би могъл да подкрепи, за канцлерката не е проблем, досущ както някогашните велможи на компартията, да обяви своята политика за „безалтернативна“. Многомилиардните помощи за банките – безалтерантивни. Все по-голямото „задълбочаване на европейската интеграция“ (на човешки език: все по-голямото подчиняване на държавата на най-безогледния централизъм в историята на континента) – безалтернативно. Милиардите за Гърция – безалтернативни. Скоро ще ни внушат, че и членството на Турция в Евросъюза – а защо не и на Ирак? – е безалтернативно...
 
Случаят Сарацин, чието уволняване от борда на Бундесбанката сигурно също е било безалтернативно, демонстрира най-нагледно пропастта между политико-медийната каста и „нашите хора из цялата страна“ или по-точно формàта „DDR light“, в който живеем днес.
 
Естествено, че до крайния вариант на DDR 2.0 има още много за подобряване, особено в областта на приложение на социалистическата частица „още“. Със сигурност ни е нужна още повече социална справедливост. Трябва ни още повече джендър равноправие и още повече антидискриминация. Нужна е още по-силна ангажираност срещу десните сили. Интеграцията на германците в мигрантските квартали Берлин-Нойкьолн и Дуисбург-Марксло трябва още да се подобрява. Трябва най-после да празнуваме 9 май с още по-голям ентусиазъм единствено като „Ден на освобождението“ и по никой начин като начало на поробването на Източна Германия. И пр. и пр.
 
Реакционният мислител и писател Никола Гомез Давила пише: „Реториката е единственото позволено цвете в демократичната градина“. В ГДР бяхме отменили реториката заедно с реакционните мислители, защото който живее в царството на истината и справедливостта няма нужда от реторика. На Запада му трябваха доста години за да проумее това. На Ангела Меркел се падна заслугата да приключи тази ненужна фаза. Всичко, каквото изрича тя, е почти негодно за цитиране и – казано на университетски жаргон – е извън контекста на дискурса. Буржоазни, интелектуални, ораторски надарени и класически образовани личности като Франц Йозеф Щраус или Хелмут Шмидт бяха по начало немислими в ГДР. Днешни бундесполитици от рода на зелената Клаудия Рот или социалдемократическия шеф Зигмар Габриел вдъхват у оситата като поведение и публично говорене усещането, че са си отново у дома...
 
Към който и сектор на политиката да погледнете, навсякъде ще видите да се тълпят социалисти, без значение каква е партийната им принадлежност. Семейната политика на ХДС – социалистическа. Социалната политика, интеграционната политика – в тях няма и следа от буржоазни, консервативни, десни позиции. А за всички политически събития и процеси ни осведомяват журналисти, които според сондажите (и без такива допитвания положението е очевидно) в мнозинството си са привърженици на червено-зелената част от политспектъра.
 
Нека приведа една случка за да илюстрирам тезата си колко неприкрито някои вече си играят на ГДР в обединена Германия. През пролетта на 2008 година в т.н. ПУЦ по икономика в град Кемниц е заличен стенопис. По една единствена причина – художникът на име Бенямин Цшоке бил „десен”. Не неонацист, не член на НПД (неонацистка партия във ФРГ – бел. прев.), а сътрудник на фракцията в градския парламент на „Про Кемниц”/ДСУ, без при това да е неин член, а само асистент в канцеларията на половин работен ден.
 
Какъв е грехът на въпросния художник? На заличения стенопис той изобразил панорама на стария Кемниц (който по времето на ГДР бе принуден да носи името Карл Маркс Щадт – бел. прев.) с маркирани в сиво онези средновековни сгради, които са разрушени от бомбардировките на съюзниците през войната. Зелената Петра Цаис, член на ръководството на своята партия в градския парламент настоява за унищожаване на стенописа. Според Цаис в учебните заведения нямало място за „изкуство от хора, които отхвърлят нашата свободолюбива обществена система”. Госпожа Цаис впрочем, се е учила как да защитава и се бори за „свободолюбивата обществена система” още преди падането на Стената – например по време на 7-годишната си служба в Окръжната партийна школа на компартията в саксонското градче Митвайда. Един от малкото оцелели ветерани в Кемниц от концлагера Освиенцим е извикан за да даде експертното си мнение за стенописа. Престарелият почтен господин не открива нищо осъдително в него. Пребоядисалата се в зелено червена иконоборка успява обаче да се наложи: днес стената е пак тъй чисто бяла както и нейната съвест. Да е имало протестна кампания в медиите срещу това потъпкване свободата на изкуството? Я не си правете майтап...
 
Е, разбира се Федералната република е все още неизмеримо далеч от реалносоциалистическата държава ГДР. Там всеки, който се опитваше да напусне социалистическия обор биваше или затварян или разстрелван (днес, особено в партията-наследничка на строителите на Стената, отричат с възмущение ГДР да е била диктатура). Освен това в публичното пространство там цареше такава естетическа грозота и опустошение, с които не могат да си съперничат дори днешните театрални сцени на Германия. Онази отвратителна тирания по волята и одобрението на съветска Москва, упражнявана от клика зловещи старци като властници над един на практика колонизиран народ просто не може да бъде описана с толкова черни краски, колкото тя заслужава.

Това обаче не променя факта, че и обединена Германия проявява фатална склонност към социализма и има сбъркано отношение към свободата. Затова е много вероятно, когато след 20 години хвърлим отново поглед назад, да установим, че пак са се случили неща, които днес биха ни се сторили абсолютно невероятни.

---

^* „Актуална камера” бе централният информационен бюлетин на телевизията на ГДР, чиито тягостни пропагандни ексцеси се проточваха по над половин час. Днешната информационна емисия на Първи канал във ФРГ "Тагесшау" трае твърдо 15 минути – бел. прев.

Превод © Милен Радев

Свят - Еврозона

Моника Марон ^*

„Християнството без съмнение принадлежи към Германия. Юдаизмът принадлежи без съмнение към Германия. Това е нашата християнско-юдейска традиция. Но междувременно и ислямът принадлежи към Германия“.

 Бундеспрезидентът Кристиан Вулф 

---

Горното бе най-категоричното послание в речта на Бундеспрезидента за 20-тия юбилей от възстановяването на германското единство. Четейки го на човек му спира дъхът. Какво общо има ислямът с германската история, с германския националсоциализъм, с германското разделение и германското обединение та да е уместно да стане централна тема на речта на държавния глава по случай един така наситен с историческо значение празник – Деня на германското единство?

Нека се запитаме преди всичко: наистина ли ислямът принадлежи към Германия? Към исляма принадлежат шариата, потискането на жените и на свободата на мнението и словото, догмата за единствено правата вяра в единствения бог. Защото Кристиан Вулф не говори за духовния ислям, за религиозността на всеки отделен вярващ, а именно за онзи ислям, който има неприкрито светски и политически претенции и който по никой начин не може да бъде отделен от шариата. Онзи ислям, за който неговите официални представители, когато се отправи някаква критика към него, твърдят, че уж въобще не съществувал. Това е ислямът, който се позовава на своето недостъпно за лаици разнообразие, макар и всичките му разновидности да се реализират в крайна сметка в шариата. Този ислям не принадлежи на Германия и не може да е част от нея.

В Германия живеят четири милиона души от ислямски страни. Колко от тях са вярващи мюсюлмани не е известно. Не е известно също така и колко от тях сега са ужасѐни, че онзи ислям, от който те може би са побягнали, ги настига вече официално в Германия. От скоро в германската административна практика тези мигранти престанаха да бъдат назовавани според своята родина, а според религиозната им принадлежност, която те може би и въобще не изповядват. Те вече не са турци, иранци, ливанци или египтяни, а са просто - мюсюлмани. По тази логика и европейците не би трябвало да се наричат германци, англичани, французи или испанци, а християни или евреи. Разбира се, че не правим това. А защо не?

Защото религията доминира нашия живот само тогава, когато я изберем по свободна воля, защото ни е позволено да бъдем атеисти или да конвертираме по свое желание. Защото не ни заплашват със смърт, ако отстъпим от вярата. Започнем ли обаче да наричаме мюсюлманин всеки родил се като мюсюлманин, това означава, че приемаме закона на исляма, според който всеки си остава, ще не ще, пожизнено мюсюлманин. Този ислям обаче не принадлежи към Германия.

Когато Кристиан Вулф говори за нашата християно-юдейска история и я приравнява с исляма, който бил вече част от Германия, той смесва културната традиция с религията. В нашето понятие за християно-юдейската ни традиция влиза не само религията, но също така и Просвещението и критиката на религията. Нашата християно-юдейска традиция обхваща не само християни и евреи, а всички израснали и вкоренени в тази култура – друговерци и атеисти. Част от нашата християно-юдейска история е и най-голямото ни престъпление: геноцидът над евреите. Това също е оставило върху нас своя отпечатък, преди всички в нашия страх от самите себе си, страх, който очевидно прави някои слепи за други опасности.

Докато ислямът продължава да се противопоставя на своето Просвещение, докато не понася други богове освен своя, докато заплашва друговерци и неверници с помохамеданчване или с подчинение, а отстъпилите от исляма – със смърт, до тогава той не принадлежи към Германия.

Живеещите в Германия мюсюлмани са част от Германия, това е вярно. Както вески, корйто живее тук те се ползват от защитата на Конституцията, която им гарантира и свобода на религията, дотолкова, доколкото религията не влиза в сблъсък с германските закони. Който възприема корана буквално, тъй както е предписано от исляма до ден днешен, няма да може да премине без конфликти през германското всекидневие. Не мога да си представя Кристиан Вулф наистина да е искал да натовари нашите вярващи мюсюлмански съграждани с бремето постоянно да трябва да избират между две валидни, противоречащи си системи: между германската правова държавност и законите на исляма, които, ако наистина ислямът принадлежеше към Германия биха били валидни и тук, както са валидни в Египет, в Саудитска Арабия и отново с все по-голяма сила в Турция.

Към Германия принадлежат правовата държава, равнопоставеността на половете, свободата на изкуството, на мненията, на словото и на религиите, солидарното общество, правото на образование и на възпитание без насилие. Но не и ислямът.

---

^* Моника Марон е една от най-известните писателки на Германия. Дядо й е конвертирал към християнството евреин, депортиран в Полша и загинал в лагерите на смъртта на национал-социалистите. Израснала в Източен Берлин Моника Марон започва като журналистка, а от средата на 70-те години пише литературни текстове. От 1976 до 1978 г. тя е конспиративен агент на ЩАЗИ. През следващите години Марон се отдалечава все повече от официалната културна политика. Романът й „Летлива пепел“ е едно от първите критични произведения за екологичната катастрофа в някогашната ГДР. Забранен от цензурата, той е отпечатан през 1981 г. на Запад и се превръща в литературна и политическа сензация. 

През 1986 г. Моника Марон емигрира в Западна Германия. Живее в Берлин, носителка е на най-високите немски литературни награди. Автор с оригинална и отличаваща се собствена позиция. Тя е категорично критична към бившата ГДР, безпощадно анализира както комунистическия терор в миналото така и трудно изгладимите следи, които тоталитарната система е оставила в душите и умовете на източногерманците.

Статията е от големия берлински всекидневник Tagesspiegel

Превод и бележка © Милен Радев

Свят - Еврозона

 

Думите на новия Бундеспрезидент Кристиан Вулф, че ислямът бил част от Германия както християнството и юдаизма, изречени в словото му навръх 20-годишния юбилей от Обединението (!), предизвикаха сълзлив възторг в праволинейните, партийно редактирани медии и шокираха немалка част от германската общественост.

От неделя насам инцидентът вълнува активните граждани и е тема на много разговори в тесен кръг и на огорчени до негодуващи коментари в интернетни статии, по блогове и форуми.

В печатните медии обаче рядко може да се срещне тъй остра и аргументирана критика на президентските мултикултурни упражения, както следното интервю в либералния всекидневник със стародавна традиция „Саарбрюкер цайтунг“.

Проф. д-р Герд-Рюдигер Пуин от университета в Саарбрюкен е авторитетен ислямолог, един от най-вещите изследователи на корана в Германия, посветил дълги години на откриването, изучаването, реставрацията и каталогизацията на древни арабски ръкописи.

М.Р.

---

Научихме, че „ислямът е част от Германия“ – какво мислите Вие за това изказване на Бундеспрезидента, проф. Пуин?

Пуин: Хм, щом го казва Бундеспрезидентът то се превръща в официално становище. И все пак трябва да сме наясно, че това е просто пожелателно мислене. Отново ни се демонстрира, че днес става невъзможно да се обявиш против тази форма на религиозно опекунство. Продължава да се приема, че ислямът е религия. В действителност той е много повече.

А по-точно?

Ислямът се противопоставя по своята същност и програма на разделението на държава и религия. Това налага представителите на ислямските организации в Германия да ни говорят непрестанно неща, които знаят, че ние желаем да чуем от тях. Разбира се, че те казват „ние признаваме вашите закони и по никой начин не бихме отсекли ръката на никого“. Пита се защо го казват, след като за тях това си е „правото на аллаха“? Просто защото в момента практически не им е възможно да го прилагат. За германските мюсюлмани съществува така да се каже мораториум върху прилагането на шариата – докато Германия стане мюсюлманска.

Не преувеличавате ли?

Ни най-малко. На други места в Европа това вече е реалност. Погледнете град Брадфорд в Англия. Кметът там – мюсюлманин – е създал нещо като съвет на мюфтиите. Преди да издаде каквато и да е наредба, той свиква учените мъдреци за да се изкажат дали тя е съвместима с ислямското право.

Това значи ли, че е опасно да подадем открита ръка на мюсюлманите?

Публичната критика, на която бе подложен Тило Сарацин демонстрира, че е безсмислено да строиш тези на основата на аргументи, доказващи определени дефицити от страна на мюсюлманите. Незабавно биваш обруган и запокитен в ъгъла на екстремната десница. Всъщност целият този дебат показва пълно непознаване на реалността. В Германия просто отсъства критична позиция към исляма. Главната причина е, че никой не знае какво всъщност пише в корана. Там например няма да намерите и една добра дума за т.н. „кафири“ (гяури) или „неверници“, но поне 300 стиха, в които за тях се предвиждат най-страшните мъки на този и на отвъдния свят.

Ислямът според Вас заплаха ли е?

Мюсюлманите – не, но ислямът - да. Нека никой не ми разправя, че някой студент като атентаторите от Хамбург, представител на интелектуалния елит, извършва деянието си поради бедност или социална фрустрация. Не, той просто се зачита в корана и му просветва: Това е призив лично към мен. Ето как такива хора стават способни да се самовзривяват в небостъргачи – защото за тях това е просто средство за борба с враговете на аллаха.

Нима допускате, че всички мюсюлмани са готови на злодеяния?

Не, разбира се, опази Боже! Съществуват реформаторски движения, които приемат само части от ислямското право. Тези групи признават само корана и от него само онези части, които са съвместими с демокрацията.

Какво очаквате от мюсюлманите в Германия?

Крайно време е техните съюзи и сдружения да се откажат от онзи ислям, който издига ислямското право над светските закони. Надявам се също така те да въздействат мисионерски върху своите братя по вяра в цял свят, да ги убеждават в мирния характер на исляма. Чак тогава ислямът наистина би бил част от Германия.

---

Превод: Милен Радев

Свят - Еврозона

Звездата на холандската политика на първо посещение в Германия

Няма още и два месеца от избухналия в Германия скандал с книгата на бившия министър и управител на Бундесбанката Тило Сарацин, а в обществената атмосфера тук вече се усеща ефектът от неговите решително формулирани тези.

Едногласният фронт на иронизиращите и охулващите автора традиционни медии започва да се рони. Все по-често, тук и там пробиват и се чуват гласове и то гласове на хора с авторитет, които потвърждават диагнозите на Тило Сарацин.